Елинор бе обаче избавена от по-нататъшно унижение: през двора я поведе доктор Станъп, а мистър Слоуп беше принуден да хвърли своята учтивост на вятъра, като предложи ръката си на Шарлот.
Те едва бяха успели да минат през къщата и да излязат от другата страна в градината, когато с обичайния гръм и трясък, съпътствуващи придвижванията на великите хора по света, към портата се приближи екипажът на семейство Прауди. Веднага стана ясно, че е пристигнал необикновен гост. Един от лакеите пошепна на този до него, че това е епископът, и новината обиколи незабавно всички зяпачи, всички чужди коняри и кочияши. Епископът и неговата „госпожа“ минаха през двора през истински шпалир и негово преосвещенство с удоволствие отбеляза почитта, на която се радваше църквата в енорията Св. Юълд.
След това гостите започнаха да пристигат един след друг — в градината стана тясно и гостната се препълни. Бръмчаха гласове, шумолеше коприна, диплеше се муселин. Мис Торн се почувствува в по-добро настроение и се сети отново за своите спортни игри. В отдалечения край на градината бяха приготвени мишени, лъкове и стрели — тук градината правеше широк полукръг около поляната и за стрелците имаше много място. Мис Торн събра всички дъщери на Диана, които можеха да опъват лък, и ги поведе към мишените. С нея бяха госпожици Грантли, госпожици Прауди и госпожици Чадуик, двете дъщери на мастития канцлер и мис Ноул, а към тях се присъединиха Фредерик и Огастъс Чадуик, младият Ноул от Ноул Парк, Франк Фостър от „Брястовете“, мистър Велъм Дийдс, винаги елегантният нотариус от Хай Стрийт, както и преподобният мистър Грийн, преподобният мистър Браун и преподобният мистър Уайт, които сякаш по задължение вървяха по петите на трите мис Прауди.
— Случвало ли ви се е да се състезавате с копие по въртяща се мишена, мистър Фостър? — попита мис Торн, докато водеше своя отряд през поляната.
— Въртяща се мишена? — повтори младият Фостър, който се смяташе за познавач на конния спорт. — Какво е това, мис Торн?
Мис Торн трябваше да обясни същността на благородната игра, за която говореше, а Франк Фостър трябваше да си признае, че, никога не е участвувал в подобно състезание.
— Тогава елате да ви покажа! — каза мис Торн. — Тук и без вас има достатъчно хора.
— Ами добре — съгласи се Франк. — Сигурно дамите също биха могли да погледат?
— Разбира се — отвърна мис Торн, — стига да имат такова желание. Не се съмнявам, че те ще дойдат да се възхитят на вашето умение, мистър Фостър, ако решите да участвувате в състезанието.
Мистър Фостър хвърли поглед към безупречните си панталони, които бяха пристигнали от Лондон едва предишната вечер. Те напълно подхождаха — поне според него — за пикник или за fête champêtre, но не му се искаше да се качва на кон с тях. А и той подобно на мистър Торн не беше особено възхитен от мисълта за летящия по петите му брашнен чувал, така живо описан от мис Торн.
— Всъщност не зная, мис Торн — каза той. — Не съм много подходящо облечен за езда.
Мис Торн въздъхна, но си замълча. Тя остави стрелците на техните лъкове и стрели и тръгна назад към къщата. Но като минаваше покрай вратата на игрището, си помисли, че няма да е лошо да окуражи с присъствието си йоманите, след като не можа да склони по-аристократичните си гости да се присъединят към тяхното мъжествено забавление. И мис Тори отново се запъти към стълба с въртящата се мишена.
Тук за нейна най-голяма радост беше вече Хари Грийнейкър — на кон, с копие в ръка и заобиколен от многобройни приятели, които разпалено го насърчаваха. Тя спря на известно разстояние и одобрително му кимна.
— Да почвам ли, госпожо? — каза Хари, стискайки доста несръчно дългия, си прът, докато конят му, несвикнал на ездач с такова оръжие, нервно пристъпваше от крак на крак.
— Да, да? — извика мис Торн, стъпила, тържествуваща като някоя първа красавица, върху едно преобърнато буре, кой знае как попаднало тук.
— Е, хайде! — каза Хари и обърна коня, за да може да го подгони в галоп.
Квадратната дъска на края на лоста беше точно пред него. Именно тази цел трябваше да порази с копието си. Ако успееше да я улучи в средата, без да намали скоростта си, чувалът с брашно, окачен на другия край на въртящия се лост, нямаше да може да го достигне. Но ако конникът се забавеше, устройството беше така направено, че чувалът щеше да го удари по тила и като наказание за неговата несръчност, да го посипе с брашно за най-голяма радост на зрителите.