Само един глупак или един ангел е способен, след като прехвърли четиридесет години, да се опитва да бъде справедлив към ближните си. Мнозина, като лейди Маргарета, научават този урок в много по-ранна възраст. Но това, разбира се, зависи от школата, където са били обучавани.
Горката мис Торн беше просто съкрушена. Тя разбираше много добре, че се отнасят несправедливо с нея, и все пак започна да се извинява пред лейди Де Курси. Трябва да отдадем дължимото на нейна светлост: тя прие тези извинения много благосклонно и се остави да бъде поведена, заобиколена от свитата на своите дъщери, към градината.
Две от стъклените врати на гостната бяха широко разтворени пред графинята, но тя забеляза, че до третата врата е поставена кушетка, а на кушетката лежи жена, обкръжена от цял куп мъже. И нейна светлост реши да разгледа по-отблизо тази жена. Късогледството беше наследствена черта на рода Де Курси и се предаваше от поколение на поколение най-малко от тридесет столетия насам. Затова лейди Де Курси, която, влязла веднъж в семейството, придоби всички семейни навици, повтори жеста на своя син и поднесе към очите си лорнета, за да разгледа синьора Нерони. Тя си проби път сред тълпата джентълмени, струпани около кушетката, като леко кимаше с глава на тези, които реши да удостои с честта на своето познанство.
За да стигне до третата врата, лейди Де Курси трябваше да мине съвсем близо до кушетката и на минаване впи поглед в легналата жена. Легналата жена на свой ред впи поглед в графинята. Графинята, която, откакто бе станала графиня, беше свикнала всички погледи, с изключение на кралските, херцогските и маркизките да бъдат свеждани в нейно присъствие, забави крачките си, вдигна вежди и се загледа още по-настойчиво. Но този път тя имаше работа с противник, който не се плашеше много от графини. Може да се каже, че нито един смъртен не беше в състояние да смути Мадлин Нерони. Тя отвори огромните си, ясни и блестящи очи — все по-широко и по-широко, докато най-после сякаш сама изчезна в тях. Взираше се в лицето на знатната дама без каквото и да било усилие, сякаш това й доставяше най-голямо удоволствие. Не бе подкрепила наглостта си с лорнет, но и нямаше нужда от такъв. Едва забележима ехидна усмивка играеше в ъгълчетата на устата й, а ноздрите й бяха леко разширени, сякаш предвкусваше своята победа. И тя възтържествува. Графиня Де Курси, въпреки тридесетте си столетия и замъка Курси, въпреки това, че лорд Де Курси беше Началник на конюшнята на Уелския принц, нямаше абсолютно никакъв шанс в този двубой. Отначало трепна обкованото в злато стъкълце в ръката на графинята, след това потрепера ръката, после стъкълцето падна, главата на графинята се изправи и краката й я понесоха към парка. Тя обаче успя да чуе гласа на синьората, която питаше:
— Коя, за бога, е тази жена, мистър Слоуп?
— Това е лейди Де Курси.
— О, нима? Ах! Трябваше да се досетя. Ха-ха-ха! Та това е истинска комедия!
Да, това беше чудесна комедия за всички, които бяха достатъчно наблюдателни да я забележат и достатъчно духовити да коментират видяното.
Впрочем лейди Де Курси скоро намери сродна душа на поляната. Там тя видя мисис Прауди и тъй като мисис Прауди беше не само съпруга на епископ, но и братовчедка на граф, лейди Де Курси намери, че тя е най-подходяща компания за нея сред тази сбирщина. Затова те и двете бяха очаровани от срещата. Мисис Прауди съвсем не пренебрегваше графините, а тази графиня живееше в тяхното графство, и то на достъпно за посещения разстояние от Барчестър, така че се зарадва на представилата се възможност да спечели нейното благоволение.
— Скъпа лейди Де Курси, просто съм очарована — каза тя, като смекчи суровостта в гласа си дотолкова, доколкото й позволяваше нейната природа. — Почти не се надявах да ви видя тук. Толкова е далече и такава навалица!
— И какви пътища само, мисис Прауди! Направо се учудвам как хората пътуват по тях. Сигурно изобщо не пътуват.
— Не знам, но по всяка вероятност е така. Мистър Торн и мис Торн не пътуват, това поне зная — каза мисис Прауди. — Много е мила тази мис Торн, нали?
— О, прелестна, и толкова странна! Познавам я вече от двадесет години. Много си я харесвам, моята мила мис Торн. Голяма чудачка е. Винаги когато я видя, се сещам за ескимосите и индианците. Погледнете роклята й — не е ли възхитителна?
— Възхитителна е — съгласи се мисис Прауди. — Дали не си слага помада? Виждали ли сте някога подобен цвят на лицето?