За такъв проницателен наблюдател като Мадлин Нерони не беше никак трудно да види, че ударът е попаднал точно в целта. Мистър Еърбин трепна забележимо и тя разбра, че той ревнува от мистър Слоуп.
— Впрочем в моите очи вие с мистър Слоуп сте пълни антиподи — продължи тя. — Вие сте противоположни един на друг във всичко, освен в принадлежността си към една и съща професия, но дори и в нея сте толкова различни, че и това изключение само потвърждава правилото. Той е общителен, вие предпочитате уединението. Той е деен, вие сте пасивен. Той се труди, вие мислите. Той обича жените, вие ги презирате. Той държи много на положението и властта — вие също, но по съвсем други причини. Той обича да бъде хвален, а вие, колкото и глупаво да е това, се отвращавате от всяко хвалебствие. Той ще получи желаната награда — някоя безцветна, грижовна съпруга, прилично състояние и репутацията на светец; вие също ще получите своята.
— И каква ще бъде тя? — каза мистър Еърбин, който разбираше, че го ласкаят, но се примиряваше с това. — Каква ще бъде моята награда?
— Първо — сърцето на една жена, която поради аскетизма си няма да признаете, че обичате, и второ — уважението на неколцина приятели, които поради гордостта си няма да признаете, че цените.
— Чудесни награди! Но такова отношение би ги обезценило.
— О, вие не бива да се надявате на успеха, отреден на мистър Слоуп! Той е роден да бъде преуспяващ. Поставя си някаква цел и жадно я преследва. Нищо не е в състояние да го отклони от нея. Не го заплашват пито угризения на съвестта, нито страхове, нито колебания. Неговото желание е да стане епископ и баща на семейство — първо ще се сдобие със съпруга, а когато му дойде времето — и с митра. Вие ще видите всичко това и тогава…
— Е, и тогава какво?
— Тогава ще започнете да съжалявате, че и вие не сте направили същото.
Мистър Еърбин погледна разсеяно през прозореца, подпря се с лакът о гърба на кушетката и разтри брадичката си с ръка. Това му беше станало навик, когато се замисляше дълбоко, а думите на синьората действително го накараха да се замисли. Нима това не беше самата истина? Нямаше ли по-късно да се огледа ако не към мистър Слоуп, то към други, може би по-малко надарени от него хора, които са се издигнали много по-високо по социалната стълба, и да съжали, че не е постъпил като тях?
— Не е ли такава съдбата на всички талантливи, но склонни по-скоро към съзерцание хора? — продължи синьората. — Та те всички седят като вас сега, погълнати от собствените си мисли, и разнищват въображаеми копринени шнурове с острите си бръсначи, докато в това време хората с по-груба закалка разсичат гордиевите възли на житейските борби и постигат слава и богатство. Прекалено излъсканата стомана и препалено острият бръснач не са годни за сив делничен труд, мистър Еърбин.
Коя беше тази жена, която четеше в дълбините на душата му и обличаше в думи неговите най-съкровени мрачни предчувствия? Когато тя свърши, той я погледна право в лицето и запита:
— Значи, и аз съм един от тези безполезни бръсначи, които са прекалено остри и прекалено фини, за да бъдат използувани с успех в сивия делничен труд?
— Но защо позволявате на разни Слоуповци да ви изпреварват? Нима кръвта във вашите жили е по-малко гореща от неговата? Или пък сърцето ви бие по-бавно? Нима Бог не ви е създал мъж, за да работите като мъж на този свят, а и за да получите полагащата се на един мъж отплата?
Мистър Еърбин замислено потриваше лицето си и се чудеше защо му казват всичко това, но не отговори нищо. Синьората продължи:
— Най-голямата грешка на един човек е да си въобрази, че простите житейски блага не заслужават да се стремим към тях. А и тази грешка е в пълно противоречие с религията, която проповядвате! Защо Бог позволява на своите епископи да получават по пет и по десет хиляди годишно, ако това богатство беше осъдително и недостойно? Защо са ни дадени красивите вещи, луксът и приятните развлечения, ако не за да се ползуваме от тях? Те непременно са предназначени за някого, а което е добро за един мирянин, не може да бъде лошо за един божи служител. Вие се опитвате да презирате тези блага, но всичките ви опити остават напразни.
— Напразни ли? — все така унесено и разсеяно попита мистър Еърбин.
— Аз ви питам — не са ли напразни?
Мистър Еърбин я погледна жално. Струваше му се, че го разпитва някакъв вътрешен глас, на който не можеше да не отговори, а и не смееше да даде неверен отговор.