Мадлин Нерони, останала сама, неволно се замисли за необикновения разговор, който бе имала с този необикновен човек. Нито една от думите, които бе изрекла, нямаше претенцията да бъде приета за чиста монета, но той й бе отговорил с пълна откровеност. И мадам Нерони бе разбрала това. Беше се добрала до тайната му, а той, сякаш лишен от обикновената човешка привилегия да лъже простодушно, бе разголил цялата си душа пред нея. Обичаше Елинор, но намираше синьората за по-красива от нея. С радост би нарекъл Елинор своя жена, но признаваше, че Мадлин е по-надарената от двете. Този човек беше просто неспособен да прикрива мислите си и бе заставен malgré lui да каже истината, колкото и неприятно да му беше това.
Този учител на хората, този оксфордски мъдрец, тази двойно дестилирана квинтесенция на университетско съвършенство, този автор на богословски трактати, този църковен оратор беше като малко дете в нейните ръце. Тя бе прозряла в неговата душа и бе прочела най-съкровените му тайни, сякаш имаше пред себе си някое младо момиче. Тази беззащитна откровеност не можеше да не й внуши презрение и все пак тя го харесваше именно такъв. За нея това беше нещо ново, една нова черта в мъжкия характер. И тя чувствуваше, че никога не би могла да го накара да изпадне в такова глупаво положение, в каквото изпадаха хора като мистър Слоуп и мистър Торн. Чувствуваше, че никога не би могла да изтръгне от мистър Еърбин неискрени клетви или да го принуди да слуша безсмислици.
Беше повече от ясно, че мистър Еърбин е влюбен до ушите в мисис Болд, и синьората се замисли, с твърде непривична за нея доброжелателност, дали не би могла да му помогне. Разбира се, първият шанс трябваше да бъде предоставен на Бърти. Семейният съвет бе решил, че той трябва да направи всичко възможно, за да се ожени за вдовицата Болд. Мадлин знаеше много добре каква нужда от пари има брат й и помнеше колко е задължена на сестра си, затова нямаше намерение да пречи на осъществяването на този чудесен план, ако той се окажеше изпълним. Но тя изпитваше силни съмнения относно неговата осъществимост. Смяташе, че не е много вероятно мисис Болд да приеме предложението на човек като Бърти, и бе говорила неведнъж за това с Шарлот. Струваше й се, че мистър Слоуп има по-големи шансове за успех, а за нея би било цяло удоволствие да отнеме бъдещата съпруга на мистър Слоуп.
Затова синьората реши, ако Бърти претърпи неуспех, да направи поне веднъж в живота си добро дело и да отстъпи мистър Еърбин на жената, която той обичаше.
Глава тридесет и девета
Лукълофтови и Грийнейкърови
Забавленията и угощенията, които мис Торн бе приготвила за нисшите класи на екзотеричната ливада, се оказаха, общо взето, сполучливи.
Две малки облачета помрачиха наистина всеобщото веселие, но те имаха мимолетен характер и бяха по-скоро въображаеми, отколкото реални. Първото беше падането на Хари Грийнейкър, а второто — възходът на мисис Лукълофт и нейното семейство.
Колкото до състезанието с копие, то беше много по-популярно сред спешените малчугани, отколкото би могло някога да бъде сред зрелите ездачи дори ако Хари Грийнейкър бе имал по-голямо щастие с него. Напречният лост се въртеше непрекъснато и едва не бе изтръгнат от стълба, а брашненият чувал, за най-голямо удоволствие на зрителите, пудреше в бяло вратовете и гърбовете на всички, които дръзваха да застанат достатъчно близо до него.
Разбира се, веднага се разнесе вестта, че Хари се е пребил, и когато майка му се увери, че е цял и невредим, между тях се разигра много трогателна сцена. По този случай се изпи голямо количество бира и състезанието с копие бе проклето и анатемосано от всички майки, които се опасяваха, че младите им синове могат да бъдат постигнати от същата участ. Но работата с мисис Лукълофт взе къде по-сериозен обрат.
— Правичката ти казвам, очи в очи, разположила се е в гостната на госпожата — тя и Гаси, и двете й разплути щерки — докарани, наконтени, не ти е работа! — Тези толкова категорични думи бяха изречени от една много възмутена и много дебела фермерка, седнала на края на скамейката и подпряна на огромен басмен чадър.
— Но ти не си я видяла лично, нали, съседке Гафърн? — каза мисис Грийнейкър, която, едва съвзела се от уплахата за сина си, бе направо сразена от тази новина. Мистър Грийнейкър държеше под аренда точно толкова земя, колкото и мистър Лукълофт, плащаше дължимите такси не по-малко акуратно и имението му в енорийския съвет имаше не по-малка тежест. Светският възход на мисис Лукълофт беше трън в очите на мисис Грийнейкър. Тя нямаше никакъв вкус към изтънчеността, на която Ечемичената ферма дължеше превръщането си в „Розов храст“, а мистър Лукълофт — титлата „ескуайър“, украсяваща от време на време неговите писма. Нямаше никакво желание да превръща собствената си ферма в Теменужна вила или да гледа как благоверният й се разхожда с невъзможни добавки към името си. И все пак успехите на мисис Лукълофт на това поприще бяха смъртна обида за нея. Тя бе осъждала и осмивала мисис Лукълофт, доколкото й позволяваха собствените скромни възможности. Веднъж на излизане от църква се блъсна в нея и й се извини с непринудената фамилиарност на равните в обществото: „Пардон, съседке, ама страшно дебела си станала напоследък!“ Друг път с най-сърдечен тон бе попитала мистър Лукълофт как е „неговата господарка“ и намираше, че, общо взето, е поставила на мястото й тази големееща се съседка. Сега обаче мисис Грийнейкър изведнъж се озова в друга, къде по-ниска класа. Мисис Лукълофт бе поканена в гостната на Улаторн само защото бе нарекла фермата си „Розов храст“ и защото караше мъжа си да купува разни пиана и копринени рокли, вместо да пести пари за земя на синовете си.