— Какво безобразие! — каза мисис Грийнейкър, в чиято добре прикрита гръд се бе отдръпнало млякото на човешката доброта, поне по отношение на Лукълофтови.
— И аз това викам, а и моят стопанин, Томас Гафърн, щом чу, каза: „Моли — вика ми, — ако и на тебе ти текне да се разкарваш рано-рано както те е майка родила, хич да не се връщаш в къщи.“ Пък аз му викам: „Няма, Томас, и през ум не ми е минавало!“, а той: „Как, дявол да я вземе, стърчи гола като пушка с тоя рематиз!“ — И мисис Гафърн се разкиска, като си представи как мисис Лукълофт ще страда от „тоя рематиз“.
— Големее се, сякаш е лика-прилика на хората от сой — отбеляза мисис Грийнейкър.
— Ама Бетси каза още, че не всичко било съвсем наред. Набутали се в гостната на господарката, надути като пуяци, кой санким ще ни спре, а Грегори искал да им каже да дойдат тук, на ливадата, но се объркал от труфилата им. И се намъкнали, а мис Тори се намръщила като черен облак.
— Значи, не са били специално поканени? — попита мисис Грийнейкър с видимо облекчение.
— Бетси чула Грегори да разправя, че господарката не била, ама никак доволна да ги види там и че всички очаквали те да дойдат при нас.
Това беше много утешително. Не че мисис Грийнейкър остана напълно удовлетворена. Тя чувствуваше, че справедливостта изисква мисис Лукълофт не само да бъде приета хладно, но и да бъде наказана за — проявената дързост. Какво бе станало на пиршеството, за което тя толкова често четеше на децата си от Свещеното писание? Защо мис Тори не бе отишла при натрапницата с думите: „Приятелю, тези места са твърде високостоящи и не ти подхождат. Иди по-надолу, и ще намериш равни на себе си хора.“ Колкото и студено да са посрещнати сега Лукълофтови, пак ще могат после да се хвалят с новото си положение, с претенциите си и е оказаната им чест.
— Просто не разбирам как е могла, с всички тия нейни преструвки, да бъде толкова безсрамна — продължи мисис Грийнейкър, която нямаше сили да смени темата. — Чу ли, мъжо? — И тя започна да разказва цялата история на своя съпруг, който дойде при тях: — Мисис Лукълофт и Беб, и Гаси — всички, ама всички — седели надути като пуяци в гостната на господарката, дето никой не ги е канил. Чувал ли си някога такова нещо?
— Е, и защо да не седят? — попита мистър Грийнейкър.
— Равняват се с благородниците, сякаш са някои земевладелци! — каза мисис Гафърн.
— Ами щом им харесва, и на мис Торн също, аз нямам какво да възразя — отвърна фермерът. — На мен пък тук ми харесва повече, защото съм си като у дома, а и не се налага да купувам скъпи рокли за стопанката. Всеки според вкуса си, мисис Гафърн, а ако съседът Лукълофт си мисли, че там му е по-добре, негова си работа.
Мисис Грийнейкър седна до мъжа си и малко поуспокоена, започна да се труди усърдно над чинията, но не пропусна да кимне печално към приятелката си в знак на несъгласие с мнението, изразено от нейния съпруг.
— Слушайте какво ще ви кажа, драги мои — продължи той. — Ако от това, че майка Лукълофт се е разположила на дивана в гостната, обедът на мис Торн започне да ни пресяда, по-добре да вземем да си вървим. Ако се отчайваме от такива неща, какво ще правим, като ни налегне истинска беда? Как щеше да се чувствуваш сега, майко, ако момчето наистина си беше счупило врата?
Мисис Грийнейкър се умири и не каза нищо повече по този въпрос. Но каквото и да проповядват разумните хора като мистър Грийнейкър, Лукълофтовците винаги ще предизвикват повсеместна завист.
Приятно беше да се наблюдава мистър Пломаси, който се разхождаше между селските гости, опирайки се на внушителен бастун, като разпоредител на угощението и върховен пазител на реда.
— Ей, хлапак, или спри да пищиш така, или си взимай паницата и отивай на другия край на ливадата. А вие, момичета, какво сте се изправили там и си въртите палците? Я излезте се покажете на ергените — с тия личица няма от какво да се срамувате. Е-ей, а ти кой си? Как се промъкна тук?
Последният не особено приятен въпрос бе отправен към един младеж на около двадесет и четири години, чиято външност и маниери не се сториха достатъчно селски на мистър Пломаси.
— Ако ваша милост разреши, мистър Баръл, кочияшът, ме пусна през черковната врата, щото почти цялото време работя все за господарите.
— Тогава нека мистър Баръл, кочияшът, те изпроводи обратно — каза мистър Пломаси, чиято непреклонност не бе смекчена дори от въздигането му в съдийски ранг. — Как се казваш? От кой занаят си и кой ти е майсторът?