— Тя няма друг брат, мисис Болд, и не е чудно, че ме обича толкова. Но вие още не познавате достатъчно добре Шарлот — не знаете до каква степен благополучието на цялото ни семейство е в нейни ръце. Ако не беше тя, не знам как изобщо бихме живели. Сигурно не сте още успели да забележите това.
Всъщност Елинор беше забелязала много неща, но не каза нищо и го остави да продължи.
— Затова, предполагам, не бихте се изненадали, ако ви кажа, че Шарлот е готова да направи всичко за нашето добро.
Елинор каза, че това не я изненадва ни най-малко.
— И задачата й не е никак лесна, мисис Болд, никак! Злополучната женитба на бедната Мадлин, разклатеното здраве на майка ми, нежеланието на баща ми да се завърне в Англия и най-накрая може би най-лошото — моето скитничество и ленивостта ми — цялото това бреме е почти непосилно за нея. Не бива да се учудвате, че една от главните й грижи е да уреди някак моя живот.
Този път Елинор не изрази съгласие с неговите думи. Тя беше сигурна, че й предстои да изслуша официално предложение, и с недоумение си помисли, че никога досега един джентълмен не е прибягвал при подобни обстоятелства до такова странно встъпление. Мистър Слоуп я бе раздразнил с прекалената си пламенност. Съвсем ясно беше, че от страна на мистър Станъп не я заплашва подобна опасност. Той бе движен единствено от благоразумие. Не само се готвеше да я ухажва, защото така бе наредила сестра му, но и намери за уместно да й обясни предварително това. Ето как виждаше нещата мисис Болд.
Стигнал дотук, Бърти започна да рови пясъка с тънкия си бастун. Той продължаваше да върви, но много бавно, а неговата събеседничка го следваше също така бавно, без да прави опити да му помогне в изпълнението на задачата, която явно го затрудняваше.
— Като имате предвид колко е привързана към вас, мисис Болд, може би се досещате какъв план за действие е избрала.
— Не мога да си представя по-добър план за действие от този, който току-що ви предложих, мистър Станъп.
— Да — каза той без особен ентусиазъм. — Мисля, че имате право, но Шарлот счита, че това не е достатъчно. Тя много иска да се оженя за вас.
Елинор изведнъж си спомни хиляди неща: колко често Шарлот бе говорила похвални думи за брат си, как непрекъснато правеше опити да ги сближи, как всячески поощряваше приятелската интимност между тях, с каква подчертана сърдечност се отнасяше към Елинор като към най-близка родственица. И всичко това само за да може един от членовете на семейството да се възползува от нейното състояние!
Когато един млад човек направи подобно откритие, сърцето му неизбежно се изпълва с горчивина. За по-възрастните такива планове и интриги, такива добре обмислени опити да се придобият земни блага без необходимостта да бъдат припечелени, такъв пресметлив стремеж да се превърне „твоето“ в „мое“ са нещо обичайно в живота. Много хора живеят по този начин и затова надарените със земни богатства трябва да бъдат винаги нащрек по отношение на онези, които са лишени от тях. Зрелите хора се отвращават от успеха на подобни замисли, а не от опитите да се постигне този успех. Но Елинор не се беше научила още да вижда в парите си източник на неприятности, не бе свикнала да смята себе си за дивеч, напълно законно преследван от гладни джентълмени. Членовете на семейство Станъп й бяха приятни, чувствуваше се трогната от сърдечната привързаност на Шарлот и се радваше, че има нови приятели. Сега тя узна на какво се дължеше цялата тази любезност и животът й разкри една нова за нея страна.
— Мис Станъп — рече надменно тя — ми оказва голяма чест, но би могла спокойно да си спести труда. Аз не съм толкова честолюбива.
— Моля ви, не й се сърдете, мисис Болд — каза той. — Нито пък на мене.
— На вас ли, мистър Станъп? В никой случай — отвърна Елинор с подчертан сарказъм. — Само не на вас.
— Нито пък на нея — каза умолително той.
— А смея ли да ви запитам, мистър Станъп, защо ми разказахте цялата тази странна история? Защото, ако се съди по вашия тон, бих могла да заключа, че… че… че вие и вашата сестра не сте на едно и също мнение по този въпрос.
— Да, така е.
— Тогава — заяви мисис Болд, този път наистина разгневена от това според нея ненужно оскърбление, на което я бяха подложили, — тогава защо ви трябваше да ми казвате всичко това?
— По едно време ми се струваше, мисис Болд, че… че вие…
Вдовицата отново потъна в ледено мълчание и отказа да помогне с каквото и да било на своя събеседник.