Най-после великият човек обяви своето решение. Доктор Гуин бе дал своето предложение чрез епископа на Белгрейвия, който, макар и да не заемаше от дълго време този почетен пост, имаше значително влияние в клерикално-политическите кръгове. Може би не толкова набожен, но във всеки случай не по-малко мъдър от свети Павел, той беше до такава степен всичко за всички, че въпреки неговата голяма популярност сред оксфордските светила министър-председателят на правителството на вигите му бе дал най-съблазнителната епархия в страната. Именно на него доктор Гуин съобщи своите предпочитания и доводи, а епископът от своя страна ги предаде на маркиз Кензингтън-Гор, който беше лорд върховен пазител на кралската хазна и по мнението на повечето хора заемаше най-високата длъжност в страната извън кабинета, като често играеше ролята на посредник в дела от този род. Той не само съобщи за този план на премиера, докато седяха на чашка кафе в гостната на замъка Уиндзор, но и спомена с похвала името на мистър Еърбин в присъствието на една високопоставена особа.
И работата се уреди. Великият човек обяви своето решение и мистър Еърбин стана декан на Барчестърската катедрала. Тримата свещеници, пристигнали в столицата с тази важна мисия, си устроиха една много весела вечеря в деня, когато бяха уведомени за решението на премиера. В чинно клерикално безмълвие те се чукнаха за здравето на мистър Еърбин с пълни чаши бордо. И тримата бяха извънредно доволни. Ректорът на колежа бе успял в своето ходатайство, а успехът винаги ни носи радост. Архидяконът бе низвергнал мистър Слоуп и издигнал на почетна висота младия свещеник, който по негово настояване се бе отказал от уютното спокойствие на университета. Поне така мислеше архидяконът, макар че, да си кажем правата, не той, а обстоятелствата бяха низвергнали мистър Слоуп. Обаче най-доволен от всички беше може би мистър Хардинг. От обичайната му тиха меланхолия не бе останала и следа и той сипеше малки незлобливи шеги, давайки израз на напиращата в сърцето му радост — дразнеше архидякона, като му напомняше как за малко не ожени мистър Слоуп, и го упрекваше за тайната му любов към мисис Прауди. На следния ден и тримата се завърнаха в Барчестър.
Уговориха се мистър Еърбин да узнае за станалото едва от писмото на премиера, което щеше да му бъде връчено от неговия бъдещ тъст. За да не губи време, предишната вечер му изпратиха известие, с което го молеха да дойде в резиденцията на декана в часа, когато пристига влакът от Лондон. В тази молба нямаше нищо изненадващо за мистър Еърбин — по това време в цял Барчестър се бе вече разчуло, че за декан ще бъде назначен мистър Хардинг, и цял Барчестър бе готов да го посрещне с камбанен звън и всеобщо ликуване. Наистина мистър Слоуп също имаше своите привърженици — в Барчестър без съмнение съществуваха хора, които биха го поздравили, макар и не твърде искрено, за новото назначение, но даже и неговата партия не беше особено огорчена от неуспеха му. Жителите на града — дори изпълнените с най-възвишени пориви възторжени млади дами на тридесет и пет — започнаха да се убеждават, че тяхното благополучие и благоденствието на града са свързани по някакъв тайнствен начин с всекидневните песнопения и ежеседмичните литании. Дворцовите разходи съвсем не се оказаха в подкрепа на популярността, към която се стремяха привържениците на епископа, и се наблюдаваше подчертана тенденция на връщане към старите разбирания. Когато навсякъде се разчу, че за декан ще бъде назначен мистър Хардинг, всички се зарадваха от душа.
Мистър Еърбин, както вече казахме, не се изненада, че е повикан да се яви в резиденцията на декана. Той не се беше срещал с мистър Хардинг, откакто бе получил съгласието на Елинор и узнал за предстоящото ново назначение на бъдещия си тъст. Затова нямаше нищо по-естествено и по-необходимо от това двамата да се срещнат при първа възможност. Когато мистър Хардинг и доктор Грантли пристигнаха от гарата, мистър Еърбин вече ги очакваше в дома на декана.
Те се поздравиха и си стиснаха ръцете с вълнение, което им попречи да обсъдят незабавно и на спокойствие всички последни новини. Мистър Хардинг съвсем онемя за няколко минути, а мистър Еърбин можа да скалъпи само няколко къси и поривисти фрази за своята любов и за неочакваното си щастие. Той успя да вмъкне и някакви поздравления към новия декан, но продължи да говори за своите надежди и страхове — надежди да бъде приет като син и страхове, че едва ли е достоен за такова щастие. След това се върна отново към поздравленията: по-достоен избор, каза той, премиерът едва ли би могъл да направи.