— Само че… само че… — започна мистър Хардинг, но не можа да продължи и отправи умолителен поглед към архидякона.
— Работата е там, Еърбин — обясни доктор Грантли, — че въпреки всичко не ви е било писано да станете зет на декан. Нито пък аз, колкото и да съжалявам за това!
Мистър Еърбин го погледна в очакване на по-подробни обяснения.
— Няма ли мистър Хардинг да бъде новият декан? — попита той.
— Изглежда, че не — каза архидяконът.
Лицето на мистър Еърбин леко помръкна и той гледаше в недоумение ту единия, ту другия от своите събеседници. Техният израз говореше красноречиво, че няма никаква причина за безпокойство, поне що се отнася до тях двамата. Но загадката си оставаше пълна.
— Помислете само колко съм стар! — умоляващо каза мистър Хардинг.
— Глупости! — възрази архидяконът.
— Нека бъде така — отвърна мистър Хардинг, — но от това няма да стана по-млад.
— Но кой ще стане декан? — попита мистър Еърбин.
— Да, това е въпросът — каза архидяконът. — Хайде, господин прецентор, след като така упорито отказвате да бъдете нещо повече, кажете на всички ни кой е избраникът. Назначението е в джоба ви.
С просълзени очи мистър Хардинг извади писмото и го връчи на бъдещия си зет. Опита се да каже нещо, но не успя, обърна се към стената, като се престори, че се секне, и седна върху изтъркания диван на предишния декан. Но тук според нас се налага да прекъснем разказа си за този разговор.
Не се нагърбваме да опишем и възторга, с който Елинор посрещна баща си. Тя плака от мъка и от радост — от мъка, че въпреки преклонната си възраст баща й ще бъде лишен от сана и положението, които по нейно убеждение той заслужаваше повече от всеки друг, и от радост, че любимият й баща бе предал на другия неин любим човек благата, към които не бе пожелал да протегне ръка, за да ги вземе сам. И тук мистър Хардинг даде ново доказателство за своята слабохарактерност. Сред вихъра на уверенията им във взаимна любов и привързаност той се оказа неспособен да се противопостави на всеобщите увещания и обеща да се откаже от скромната си квартира на Хай Стрийт. Елинор заяви, че няма да отиде да живее в деканската резиденция, ако баща й не дойде с тях. Мистър Еърбин каза, че няма да стане декан, ако мистър Хардинг не приеме да бъде съдекан. Архидяконът заяви, че тъстът му не може във всичко да се налага на другите, а мисис Грантли го отведе в Плъмстед, за да им погостува, докато мистър и мисис Еърбин наредят новия си дом.
Притиснат от такива доводи, какво друго оставаше на един слаб старец, освен да се предаде?
Но преди да получи така желания покой, мистър Хардинг трябваше да изпълни още един свой дълг. В тази книга не споменахме почти нищо за състоянието на оцелелите питомци от старопиталището, живели толкова дълго време под неговата опека. Но от това съвсем не бива да се прави заключение, че той ги беше забравил и не ги бе посещавал през всичките тези години на безвластие и анархия. Напротив, често ходеше при тях, а напоследък им бе намекнал, че скоро ще трябва да приемат наставничеството на нов управител. Сега те бяха останали само пет — неотдавна още един от тях бе отнесен към своето вечно пристанище. Само пет от някогашните дванадесет, но сега техният брой щеше да бъде увеличен до двадесет и четири, в това число дванадесет жени. Между живите беше старият Бънс, дългогодишният любимец на бившия управител, а също и Ейбъл Ханди, станал навремето смирено оръдие в изгонването на мистър Хардинг от неговия дом при старопиталището.
Мистър Хардинг реши да запознае лично новия управител с обитателите на старопиталището. Той чувствуваше, че по силата на редица обстоятелства старите питомци може да се отнесат непочтително и неприязнено към мистър Куивърфул; освен това се опасяваше, че самият мистър Куивърфул би могъл да изпита известни угризения, ако встъпи в длъжността управител със съзнанието, че е ощетил своя предшественик. Ето защо мистър Хардинг реши да влезе под ръка с мистър Куивърфул и да ги помоли да се отнасят с уважение и послушание към новия си управител.
При завръщането си в Барчестър той научи, че мистър Куивърфул още не е преспивал в старопиталището и не е пристъпил към изпълнението на новите си задължения. Затова го уведоми за своите намерения и получи неговото съгласие.
И така, в едно ясно и слънчево ноемврийско утро мистър Хардинг и мистър Куивърфул влязоха хванати под ръка през портата на старопиталището. Нашият стар приятел притежаваше една неоспорима черта — никога не си придаваше важност. Дори най-значимите събития в живота му бяха лишени от онази външна показност, към която всички ние изпитваме такова силно влечение. Правим тържества по случай настаняване в нов дом, кръщене или друг знаменателен случай; отбелязваме рождените дни — ако не нашите, то поне на децата ни; изпадаме в безкрайно вълнение, ако ни се наложи да сменим местожителството си, и почти всеки от нас си има някакъв собствен официален празник. Мистър Хардинг си нямаше официален празник. Някога той напусна стария си дом така спокойно, сякаш правеше всекидневната си разходка, а сега влезе отново в него заедно с новия управител със същата спокойна стъпка и без никакъв външен израз на вълнение. Вярно, че не беше толкова изправен, колкото преди пет — не, вече почти шест години, походката му бе станала може би малко по-бавна и несигурна, но от всичко останало можеше да се заключи, че просто се завръща в къщи под ръка с един приятел.