Тогава се възправи доктор Грантли, който, събрал трохите мъдрост на своите събратя, заговори с подчертан авторитет. Като казвам, че архидяконът се възправи, имам предвид неговия дух, надигнал се за незабавно действие, тъй като физически той през цялото време стоеше прав с гръб към студената камина на декана, наметнал през ръка полите на сюртука си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на панталоните.
— Съвършено очевидно е, че този човек не бива да бъде допуснат да проповядва повторно в нашата катедрала. Ние всички добре разбираме това, с изключение на нашия скъп приятел, чието добросърдечие е тъй безгранично, че не би му позволило да откаже дори на папата, ако той пожелае да проповядва от неговия амвон. Ние по никой начин не бива да позволим на този човек да проповядва втори път тук. И то не защото неговото мнение по църковните въпроси се оказва различно от нашето — за това не можем да му се сърдим. А защото той съвсем преднамерено обиди всички ни. Когато в неделя се изкачваше на амвона, той беше предварително решил да оскърби хората, почитали през целия си живот онези неща, за които мистър Слоуп си позволи да говори така непочтително. Как може да дойде един чужд човек, млад, неизвестен и без приятели тук, за да ни каже, от името на епископа, своя повелител, че ние не познаваме задълженията си, че сме старомодни и никому ненужни! Не знам на какво повече да се възхищавам — на смелостта му или на неговата наглост! Но едно ще ви кажа — тази проповед е само негово дело. Епископът има толкова общо с нея, колкото и присъствуващият тук декан. Вие всички знаете колко ми е тежко, че нашата епархия се възглавява от епископ, прочул се със своето свободомислие. Вие всички знаете какво недоверие изпитвам към възгледите на човек като доктор Прауди. Но в случая той според мен няма никаква вина. Мисля, че епископът е живял толкова дълго сред истински джентълмени, че не е способен нито сам да извърши такова възмутително нещо, нито да подтикне друг човек към него. Не, капеланът не каза истината, когато намекна, че говори от името на епископа. Неговите честолюбиви замисли го накараха веднага да ни хвърли ръкавица, да ни отправи предизвикателство, докато ние мирно и тихо изпълняваме религиозните си задължения, и то тук, между зидовете на нашата любима катедрала — тук, където в течение на толкова много години служихме достойно и без ереси. Такива нападки, отправени от такъв противник, са просто непоносими!
„Непоносими!“, изпъшка деканът. „Непоносими!“, измънка мършавият пребендарий. „Непоносими!“, отекна дълбокият бас на канцлера. „Наистина непоносими“, каза мистър Хардинг.
— Абсолютно непоносими и неоправдани! — продължи архидяконът. — Но, господин декан, този амвон, слава богу, е все още наш — все още ваш всъщност. Този амвон принадлежи единствено на декана и на катедралното духовенство в Барчестър, а мистър Слоуп не се числи засега към него. Вие, господин декан, предложихте да помолим епископа да не ни натрапва този човек. Ами ако епископът се оставя да бъде ръководен от своя капелан? Според мен ние държим тази работа в ръцете си. Мистър Слоуп не може да проповядва тук, без да поиска и да получи разрешение — тогава нека винаги се натъква на отказ. Нека му се откаже всякакво участие в катедралната служба. А ако епископът реши да се намеси, ние ще знаем какъв отговор да му дадем. Тук се изказа предположението, че този човек ще съумее да се добере до амвона, замествайки някой от младшите каноници, но аз съм убеден, че ние можем напълно да разчитаме на тяхната подкрепа, ако знаят, че деканът е против всякакви такива замени.
— Разбира се, че можем — каза канцлерът.
Дълго още продължиха споровете в учения конклав, но архидяконът наложи в края на краищата своето становище. Те толкова отдавна бяха свикнали да му се подчиняват, че не можеха изведнъж да скъсат с този навик, а и в дадения случай никой от тях нямаше желание да се нареди на страната на човека, когото той искаше да обезвреди.