От написаното дотук читателят вероятно е разбрал, че аз лично не изпитвам симпатии към мистър Слоуп, но независимо от това съм принуден да призная, че той не е лишен от способности. Знае къде какво да каже; знае как да подбере ласкателните си слова, за да бъдат те по вкуса на слушателите; знае хитрините на змията и умее да се ползува от тях. Ако мистър Слоуп владееше изкуството да се приспособява и към мъжете така, както се приспособяваше към жените, ако можеше да усвои маниерите на джентълмен, той щеше да отиде много далеч.
Запознанството си с Елинор той започна с хвалебствия за баща й. Бил си дал сметка, че за нещастие е накърнил чувствата на човек, към когото изпитвал най-дълбоко уважение; не искал да обсъжда сега неща, които вероятно са твърде сериозни, за да бъдат тема на светски разговори, но би желал все пак да каже, че бил много далеч от намерението да отправи какъвто и да било упрек към човек, когото целият свят — най-малко целият църковен свят — оценявал толкова високо. И мистър Слоуп продължи все в този дух — той взе назад голяма част от думите си, изречени по време на проповедта, изрази безгранично възхищение от музикалната дарба на прецентора, превъзнасяше и бащата, и дъщерята, и зълва й. Говореше с онзи тих кадифен шепот, който пазеше специално за женските уши, и в края на краищата постигна целта си. Когато си тръгваше, изрази надежда, че ще му бъде разрешено пак да ги посети, и макар че не даде изричното си съгласие, Елинор не възрази нищо — така мистър Слоуп си осигури правото да посещава дома на вдовицата.
На другия ден Елинор разказа на баща си за тази визита и изрази мнение, че мистър Слоуп не е толкова черен, колкото го представят. Мистър Хардинг вдигна вежди, когато чу за станалото, но не прояви словоохотливост: той не можеше да се съгласи с похвалата за мистър Слоуп, а нямаше обичай да говори лошо за когото и да било. Но това посещение не му хареса и колкото и да беше простодушен, той не се съмняваше, че мистър Слоуп е имал по-дълбоки намерения и че е идвал не само заради удоволствието да говори любезности на двете дами.
Впрочем мистър Хардинг бе дошъл при дъщеря си не за да хвали или порицава мистър Слоуп. Той бе дошъл да й каже, че в Хайрамовото старопиталище отново ще бъде назначен управител и че по всяка вероятност той отново ще се върне в предишния си дом при своите дванадесет питомци.
— Само че без някогашния разкош — каза той, като се смееше.
— Но защо, татко?
— Новият акт на Парламента, който цели да внесе ред във всичките ни работи, ограничава моя доход до четиристотин и петдесет фунта годишно.
— Четиристотин и петдесет вместо осемстотин! — възкликна тя. — Наистина не е много. Но нали ще получиш отново своя любим стар дом и градината?
— А те струват два пъти повече от заплатата, мила моя — каза той. Оживеният му глас и енергичните стъпки, с които измерваше гостната на Елинор, издаваха искрената му радост. — Два пъти повече. Ще си върна къщата и градината, а и парите са повече, отколкото ми е нужно.
— Във всеки случай няма да бъдеш обременен с грижи по разточителната си дъщеря, — и с тези думи младата вдовица хвана баща си под ръка и го накара да седне на канапето до нея. — Поне тези разходи ще ти бъдат спестени.
— Да, мила, и ще се чувствувам доста самотен без нея. Но нека не мислим за това сега. Колкото до заплата тя е повече от достатъчна за моите нужди. Ще разполагам отново с предишния си дом… Сега ще си позволя да призная, че невинаги ми е било удобно да живея в наета квартира. Квартирите са чудесни за един младеж, но на моята възраст човек изпитва нужда от нещо… не знам как да го нарека — едва ли „по-почтено“ е най-точната дума…
— О, татко! Не говори така! Сигурна съм, че никой не си е помислил подобно нещо. Никой в цял Барчестър не е бил толкова почитан, колкото си ти, откакто нае тези стаи на Хай Стрийт. Никой! Нито деканът с неговата резиденция, нито архидяконът с плъмстедския си дом.
— Архидяконът едва ли би изпитал благодарност към теб за тези думи — каза мистър Хардинг, усмихвайки се заради начина, по който дъщеря му се ограничи да посочи за пример само членове на висшето катедрално духовенство в Барчестър. — Но във всеки случай аз с голямо удоволствие ще се върна в стария си дом. Откакто чух, че всичко е вече решено, започнах да си въобразявам, че не бих могъл да се чувствувам удобно без моите две гостни.
— Ела тогава временно при мен, татко, докато всичко се уреди… Хайде, моля те!
— Благодаря ти, Нели. Но няма смисъл да се местя два пъти. Много ще се радвам да се върна при моите старци. Но уви! Шест от тях се поминаха през последните няколко години. Шест от всичко дванайсет! А страх ме е, че и останалите не са много добре. Горкият Бънс!