Бънс беше един от оцелелите обитатели на старопиталището — старец на повече от деветдесет години и отдавнашен любимец на мистър Хардинг.
— Колко ли ще се зарадва Бънс! — възкликна мисис Болд и плесна радостно с ръце. — Колко ли ще са доволни всички, когато се върнеш при тях! Можеш да бъдеш сигурен, че тогава те отново ще заживеят в мир.
— Само че — каза той с усмивка — ще имам нови, невероятно тежки за мене грижи — дванайсет стари жени и една икономка. Как ще се оправям с дванайсет старици и икономка!
— Със стариците ще се оправя естествено икономката.
— А с нея кой ще се оправя? — попита той.
— Това няма да се наложи. Предполагам, че тя ще бъде някоя видна дама. Но къде ще живее икономката? Тя няма да живее в дома на управителя заедно с тебе, нали, татко?
— Надявам се, че не, мила моя.
— О, татко! Казвам ти честно, не искам мащеха икономка!
— Няма такава опасност, мила, тоест доколкото това зависи от мен. Но за икономката и нейните послушнички ще бъде построена нова сграда, макар че мястото не е още точно определено.
— А назначили ли са вече икономка? — попита Елинор.
— Още не са назначили и управител — отвърна той.
— Но по този въпрос няма, мисля, никакво колебание — каза дъщеря му.
Мистър Хардинг също мислеше така — на това мнение бил и архидяконът, който му казал, че епископът и неговият капелан не са в състояние да назначат друг човек, дори да имат желанието и наглостта да сторят това. Архидяконът смяташе, че сега, когато работите на старопиталището са уредени с новия парламентарен акт, епископът няма друг избор, въпреки че мистър Хардинг си бе подал сам оставката, и то без всякакви предварителни условия. Такова беше становището на архидякона и тъстът му не се съмняваше ни най-малко в неговата правота.
Доктор Грантли се бе противопоставял до края на оставката на мистър Хардинг. Той направи всичко възможно да го разубеди. Смяташе, че мистър Хардинг не трябва изобщо да обръща внимание на бурята от негодувание, избухнала заради осемстотинте фунта, които управителят получаваше от фонда на това благотворително учреждение — даже и сега архидяконът беше склонен да мисли, че поведението на тъста му е било малодушно и недостойно. А това, че бяха съкратили заплатата на управителя, беше за него жалка маневра, предприета от правителството, за да се спаси от нападките на пресата. Доктор Грантли изтъкваше, че правителството няма право да се разпорежда с каквато и да било част от благотворителния фонд на Хайрам и че епископът и неговият капитул са тези, които са упълномощени да определят изплащаните суми. Според него правителството бе постъпило също така незаконно, натрапвайки на старопиталището дванадесет старици — тогава защо не и дванадесет хиляди? Негодуванието му нямаше граници. Изглежда, той забравяше, че правителството нямаше нищо общо с тази работа и съвсем не си присвояваше подобни права. Доктор Грантли беше изпаднал в честото заблуждение да приписва на правителството, което беше без всякаква власт в това отношение, действията на Парламента, който в това отношение беше всевластен.
Но макар и да виждаше, че славата и почестите, свързани с длъжността управител на барчестърското старопиталище, са до голяма степен накърнени от новите разпореждания, че цялото заведение е донякъде осквернено от бюрократичната намеса на вигите, че намаленият доход, старите жени и останалите нововъведения са влошили значително положението, архидяконът все пак беше достатъчно практичен и съвсем не искаше тъстът му, който разполагаше сега само с двеста фунта годишно за задоволяване на всичките си нужди, да се откаже от този пост, колкото и осквернен, недостоен и зависим от контрола на бюрократите да бе станал той.
И така, мистър Хардинг бе решил да се върне в някогашния си дом при старопиталището, радвайки се — защо да крием — като дете на тази перспектива. Намаленият доход не го тревожеше нито за миг. Икономката и стариците не му бяха много по волята, но той се утешаваше, че от това все пак ще имат полза бедните. Не му беше много приятна мисълта, че трябва да приеме връщането си в старопиталището като благоволение от страна на новия епископ, при това може би чрез посредничеството на мистър Слоуп, но архидяконът го успокои, като го увери, че тук не може да става дума за никакво благоволение. Назначението на стария управител щеше да се възприеме от всички като напълно естествено. Ето защо мистър Хардинг не се поколеба да заяви на дъщеря си, че въпросът за неговото завръщане в стария му дом може да се смята за решен.