И както често се случва, тя се омъжила за най-недостойния от всички претенденти за нейната ръка. Защо избрала Пауло Нерони, човек без знатен произход и състояние, обикновен капитан от папската гвардия, дошъл в Милано ако не като шпионин, то най-малкото като авантюрист, с груб нрав и сладникави маниери, с посредствена фигура и мургаво лице, безочлив и неприкрит лъжец, не е необходимо да обясняваме. Вероятно тогава тя не е имала друг избор. Така или иначе, той станал неин съпруг и след един доста удължен меден месец на езерата те заминали заедно за Рим, въпреки че капитанът от папската гвардия положил доста усилия да убеди жена си да не тръгва с него.
Шест месеца по-късно тя се завърна в бащиния си дом осакатена и с дете на ръце. Пристигна без всякакво предизвестие, почти в дрипи и без нито една от скъпоценностите, украсявали сватбения й накит. Бебето носеше едно бедно момиче, наето в Милано вместо придружилата я дотам римска прислужница, която по думите на господарката си се затъжила за родното си място и се върнала обратно. Ясно беше, че Мадлин не искаше по никой начин да доведе със себе си някого, който би могъл да разкаже нещо за нейния живот в Рим.
Тя обясни, че паднала, докато разглеждала някакви антични развалини, и наранила фатално коляното си — до такава степен фатално, че в изправено положение изглеждала осем инча по-ниска, а опитите й да ходи се свеждали до мъчително тътрене с неизбежно кривене на бедрото и изпъване на стъпалото — дори гърбавите ходели по-грациозно от нея. Затова тя взела твърдото решение никога вече да не се опитва нито да стои права, нито да ходи.
Скоро след пристигането й се разпространиха слухове, че Нерони се отнасял много жестоко с нея и че тъкмо неговата необузданост била причина за осакатяването й. Както и да е, тя почти не говореше за своя съпруг, но от малкото й думи нейните близки разбраха недвусмислено, че те няма вече нито да видят синьор Нерони, нито да чуят за него. Никой не изрази съмнение, че злополучната, малтретирана красавица трябва да бъде отново приета под бащиния си покрив, а нейната невръстна дъщеря — приютена под клоните на семейното дърво. Макар и безсърдечни, членовете на фамилията Станъп не бяха егоисти. Майката и бебето бяха подслонени, заобиколени от нежни грижи, за известно време едва ли не обожавани, а след това двамата родители започнаха да изпитват голяма досада от тяхното присъствие. Но те си останаха там и красавицата продължи да живее по начин, който не подхождаше много на дъщерята на един свещеник от англиканската църква.
Въпреки че мадам Нерони не можеше да се движи вече из света, тя нямаше никакво намерение да се откаже от този свят. Красотата на лицето й не бе накърнена, а тази красота беше наистина необикновена. Пищната й кестенява коса беше подредена в гръцка прическа, която подчертаваше челото и скулите. Челото й, макар и малко ниско, беше много красиво поради изящните си очертания и бисерната си белота. Имаше големи, бадемови очи, които сияеха с великолепен блясък; за да дам известна представа за силата и дълбочината на този блясък, би трябвало да ги сравня с очите на Луцифер, ако имах дързостта да направя такова сравнение. Това бяха страшни очи, които биха накарали всеки спокоен и тих човек да загуби каквото и да било желание да се сражава с такива неприятели. Те говореха за интелигентност, в тях бушуваше огънят на страстта и искреше веселието, но в дълбините им нямаше любов, а само жестокост, дързост, жажда за власт, хитрост и коварство. И все пак тези очи бяха удивително красиви. Миглите им бяха дълги и безупречни, а продължителният, съсредоточен, невъзмутим поглед, отправен към лицето на поклонника, го очароваше, но същевременно и плашеше. Тя беше василиск, от който не можеше да се спаси никой любител на красотата. Нейният нос, устата, зъбите, брадичката, шията и гърдите й бяха съвършени — на двадесет и осем години тя изглеждаше още по-прекрасна, отколкото на осемнадесет. Чудно ли е тогава, че с това очарователно лице и с тази обезобразена фигура тя бе решила не да се крие от хората, а да се показва пред тях само полуизлегната на някоя кушетка?