— Не, не — отговори епископът. — Не мога да кажа, че не ми хареса… много умна проповед, изпълнена с най-похвални намерения, и сигурно ще бъде от голяма полза — побърза да добави той, виждайки, че мисис Прауди не е никак доволна от начина, по който беше започнал.
— Надявам се! — каза тя. — А и така им се пада! Чували ли сте някога, епископе, нещо по-театрално от литанията, както я пее мистър Хардинг? Ще помоля мистър Слоуп да продължи да изнася проповеди по този въпрос, докато нещата не се променят. Утринната литургия в нашата катедрала трябва непременно да бъде прилична, благочестива и скромна. И край на оперните арии! — С тези думи тя позвъни да сервират обеда.
Епископът разбираше повече от жена си от катедрали, декани, прецентори и богослужения, както и от границите на епископската власт. Но той сметна, че засега е по-добре да смени темата.
— Скъпа — каза той, — мисля, че трябва да се върнем в Лондон във вторник. Моето по-продължително оставане тук ще попречи на възложената ми от правителството мисия.
Епископът знаеше, че жена му няма да се противопостави на това предложение, и разчиташе, че при едно негово оттегляне от бойното поле битката може да поутихне, преди той да се е завърнал.
— Но мистър Слоуп ще остане, разбира се? — каза мисис Прауди.
— Да, разбира се — отговори епископът.
Така, без да е изкарал и една седмица в двореца, епископът избяга от Барчестър, за да се върне чак след два месеца, когато лондонският сезон беше вече завършил. През това време мистър Слоуп не остана със скръстени ръце, въпреки че не направи нови опити да проповядва в катедралата. В отговор на писмата на мисис Прауди, в които тя го приканваше да прочете цяла поредица проповеди все в този дух, той написа, че предпочита да отложи това начинание поне до нейното завръщане, за да може и тя да ги чуе.
Той посвети времето си на укрепването на партията Прауди — Слоуп, или по-точно Слоуп — Прауди, и усилията му не отидоха напразно. Избягваше да се меси в работата на катедралното духовенство и само от време на време досаждаше на декана и пребендариите със своите намеци относно желанията и предпочитанията на епископа по едни или други въпроси, с което ги дразнеше, без да им дава повод за открито негодувание. Изнесе една-две проповеди в някаква доста отдалечена църква в покрайнините на града, но не спомена нищо за богослуженията в катедралата. Пристъпи към учредяването на две Епископски училища на деня господен в Барчестър, предложи да се създаде Епископска лекционна зала за младежи в навечерието на деня господен в Барчестър и написа три-четири писма до управителя на барчестърския железопътен участък, уведомявайки го за настоятелното желание на епископа да се отменят всички неделни влакове.
В края на втория месец епископът и неговата съпруга се завърнаха, след като предизвестиха, че по случай това радостно събитие ще дадат голям вечерен прием. Официалните покани бяха изпратени от Лондон, Брутън Стрийт, по презряната железница, рушителка на деня господен, в огромен кафяв пакет на името на мистър Слоуп. Беше поканен всеки жител на Барчестър и близките околности, който можеше да се смята за джентълмен (или за дама). Покани получиха всички духовни лица в енорията, както и мнозина други, на чието отсъствие епископът и преди всичко жена му твърдо разчитаха. Във всеки случай се очакваше един многолюден и забележителен прием и в ход бяха пуснати приготовления за посрещане на няколкостотин души.
Грантлиистите бяха обхванати от голямо вълнение — да приемат ли, или не епископската покана? Първата реакция на всички беше да я отклонят сухо както от свое име, така и от името на своите съпруги и дъщери. Но постепенно благоразумието взе връх над разгорещените страсти. Архидяконът си даде сметка, че ще направи погрешна стъпка, ако даде на епископа дори най-малък повод да се обиди на катедралното духовенство. Конклавът бе свикан отново и бе взето решение да приемат поканата. Нека покажат, че са готови да отдадат почит на сана, колкото и да не одобряват неговия носител. Решиха да отидат. Престарелият декан щеше да се добере все някак дотам, макар и само за половия час. Канцлерът, ковчежникът, архидяконът, пребендариите и младшите каноници — всички те щяха да отидат, и то с жените си. Мистър Хардинг отстъпи пред настоятелните молби, но в сърцето си реши да стои колкото може по-надалеч от мисис Прауди. И мисис Болд каза, че ще отиде въпреки уверенията на баща си, че съвсем не е необходимо да прави такава жертва. След като целият град щеше да бъде там, Елинор и Мери Болд не можеха да разберат защо те трябва да стоят настрана. Нима всяка от тях не бе получила лична покана заедно с малка записка от мистър Слоуп, издържана в най-почтителен тон и приложена към огромната покана на епископа?