След това гостите потекоха като река: мистър и мисис Куивърфул с трите си по-големи дъщери, мистър и мисис Чадуик с техните три дъщери; маститият канцлер със своята жена и сина си — оксфордски богослов; дребничкият и мършав доктор без подопечни; мистър Хардинг с Елинор и мис Болд; деканът, хванат под ръка от костелива стара мома, неговата единствена дъщеря, която живееше при него и беше голям познавач на минерали, папрати, градински растения и паразити, както и автор на една книга за венчелистчетата. Мис Трефойл беше посвоему забележителна жена. Появи се и мистър Фини, адвокат, заедно със своята съпруга, създавайки голям смут у всички, които не бяха свикнали да го виждат в приемните салони. Тук бяха също петимата барчестърски лекари заедно със стария Скалпен, оттеглилия се от активна дейност аптекар, който вадеше и зъби — поканата на епископа за първи път го бе навела на мисълта, че и той спада към висшето съсловие. След това пристигна архидяконът с жена си и голямата си дъщеря Гризелда, тъничка, бледа и сдържана девойка на седемнадесет години, която не се отделяше от майка си и гледаше света със спокойни, наблюдателни очи — тя обещаваше да стане с течение на времето истинска красавица.
Стаите постепенно се изпълваха, образуваха се групички, като всеки новодошъл изказваше почитанията си на негово преосвещенство и веднага се отдръпваше, за да не отнема много време на великия човек. Архидяконът се ръкува много сърдечно с доктор Станъп, а мисис Грантли седна до жена му. Мисис Прауди пък се разхождаше величествено из стаите, отмервайки внимателно своето благоволение в зависимост от ранга на гостите, също както правеше мистър Слоуп с вината. Но кушетката продължаваше да стои празна, а бдителният капелан беше вече учтиво отпратил от нея двадесет и пет дами и петима джентълмени.
„Защо ли не идва?“ — питаше се епископът. Мислите му бяха толкова ангажирани със синьората, че той просто забравяше да се държи a la епископ.
Най-после пред стълбището изтрополи карета — никой тази вечер не беше пристигал толкова шумно. Създаде се истинска суматоха. Доктор Станъп разбра, че идва неговата дъщеря, и се оттегли в най-далечния ъгъл на гостната, за да не бъде свидетел на появяването й. Мисис Прауди трепна цялата, предчувствувайки, че предстои важно събитие. Епископът инстинктивно разбра, че е пристигнала ла синьора Висинирони, а мистър Слоуп побърза да отиде във вестибюла, за да предложи, ако е необходимо, помощта си.
Но той едва не бе съборен и стъпкан от кортежа, на които се натъкна на стълбището. Успя все пак да се закрепи на крака и се заизкачва след шествието. Синьората беше носена с главата напред; главата й беше поверена на брат й и на един слуга италианец, свикнал да изпълнява тази задача, а за краката й се грижеха нейната слугиня и пажът й. Кортежът завършваше Шарлот Станъп, която следеше всичко да бъде изпълнявано с необходимото изящество и благоприличие. В този ред те се изкачиха без особена трудност до гостната. Пред тях се отвори широка пътека сред тълпата от гости и най-после синьората бе положена без произшествия на кушетката. Тя беше изпратила един лакей да разузнае предварително как е разположена кушетката — от лявата или от дясната страна: от това зависеше как да се облече и по-специално на коя ръка да сложи гривните си.
А роклята й отиваше много — тя беше от бяло кадифе, украсена на гърдите и ръкавите е разкошна бяла дантела и перли. На челото й бе вързана лента от пурпурночервено кадифе е великолепен мозаечен Купидон по средата — крилата му бяха ослепително лазурни, а топчестите бузи — бледорозови. На ръката й, която при тази поза оставаше свободна, искряха три разкошни гривни, всяка една с различни камъни. Под нея цялата кушетка беше покрита с яркочервен копринен шал, скриващ краката на излегналата се отгоре синьора. Облеклото и външността й, тази красота и неподвижност, чистият блясък на бялата рокля, подчертан от пурпурния фон, прекрасната й глава, тези големи, дръзки, искрящи, съсредоточени очи биха приковали погледа на всеки мъж и на всяка жена.