И в течение на няколко минути погледите на всички мъже и на всички жени в салона останаха наистина приковани в нея.
Носачите й също заслужаваха внимание. Тримата прислужници бяха италианци — те може би не бяха забележителни е нищо в своята страна, но изглеждаха много забележителни в двореца на Барчестърския епископ. Особено внимание привличаше мъжът — мнозина не можаха веднага да разберат дали е слуга или приятел на семейството. Подобни съмнения внушаваше и Етълбърт. Лакеят беше облечен във всекидневен черен жакет със свободна кройка. Той имаше самодоволно, тлъсто, гладко лице без никаква следа от растителност, а на врата му беше вързано черно копринено шалче.
Епископът понечи да му се поклони, но добре дресираният лакей се направи, че не забелязва това, и най-невъзмутимо излезе от залата, придружен от прислужницата и пажа.
Етълбърт Станъп беше облечен от глава до пети в светлосиньо. Носеше много свободен син жакет, съвсем къс като ловджийска куртка и обточен с лазурносиня коприна. Имаше жилетка от син сатен, сипя кърпа, пристегната с коралов пръстен под гърлото, и много широки сини панталони, които почти скриваха краката му. Неговата мека, лъскава брада беше по-мека и по-лъскава от всякога.
Епископът, сбъркал вече един път, го помисли също за слуга и се отдръпна, правейки му път да мине. Но Етълбърт скоро поправи грешката му.
Глава единадесета
Приемът у мисис Прауди. Завършекът
— Епископът на Барчестър, ако не се лъжа? — попита Бърти Станъп, протягайки сърдечно ръка. — Много се радвам да се запозная с вас. Тесничко, а?
Той беше прав. Бяха се озовали зад кушетката: епископът попадна там, докато се готвеше да посрещне гостенката си, а Бърти — след като я бе настанил да легне. И сега те просто нямаше къде да се обърнат.
Епископът бързо стисна протегнатата ръка, отправи заучения си поклон и каза, че е очарован да се запознае с… Той не можа да продължи, защото не знаеше какъв е неговият гостенин — синьор, граф или принц.
— Сестра ми ви създава наистина много грижи — каза Бърти.
— Но моля ви се!
Епископът беше щастлив, че има възможността да приветствува ла синьора Висинирони (или поне така каза), и се опита да се измъкне на свобода. Беше узнал във всеки случай, че неговите необикновени гости са брат и сестра. Значи, този човек трябва да е синьор Висинирони… ако не и граф или принц. А колко добър беше английският му! Почти без акцент!
— Харесва ли ви, общо взето, Барчестър? — осведоми се Бърти.
Придавайки си величествен израз, епископът каза, че Барчестър му харесва.
— Не сте май от много отдавна тука — отбеляза Бърти.
— Не, не съм от отдавна — потвърди епископът и отново се опита да си проправи път между гърба на кушетката и дебелия викарий, вперил поглед в лицето на синьората.
— И никога досега не сте били епископ?
Доктор Прауди обясни, че това е първата му епархия.
— А, така си и мислех. Но от време на време ви разместват, нали?
— Премествания понякога стават — каза доктор Прауди, — но не така често, както преди.
— Така орязаха бенефициите, че сега те навсякъде са почти еднакви, не е ли така? — попита Бърти.
Този път епископът не го удостои с отговор и вместо това направи още един опит да помръдне дебелия викарий.
— Но работата сигурно не е една и съща? — продължаваше Бърти. — Има ли много работа тук в Барчестър?
Последните думи бяха казани с тона на млад чиновник от адмиралтейството, задал такъв въпрос на свой събрат от Министерството на финансите.
— Задълженията на един епископ на англиканската църква — каза доктор Прауди със сурово достойнство — не са никак леки. Неговата отговорност е наистина много голяма.
— Така ли? — каза Бърти, като широко разтвори великолепните си сини очи. — Е, аз никога не съм се плашил от отговорности. По едно време даже мислех да ставам епископ.
— Мислили сте да ставате епископ? — Доктор Прауди беше просто поразен.
— Тоест викарий… първо обикновен викарий, а чак след това епископ. Веднъж започнал, щях да издържа докрай. Но, общо взето, по ми харесва католическата църква.
Епископът не можеше да поведе спор по този въпрос и затова си замълча.
— Баща ми например не можа да издържи докрай. Май не му беше много по вкуса да повтаря непрекъснато едно и също. Впрочем, господин епископ, виждали ли сте някъде баща ми?
Епископът съвсем се обърка. Дали е виждал баща му? Не, отговори той, не е имал още това удоволствие, но се надява, че ще има случай… При тези думи доктор Прауди се опита да отмести на всяка цена дебелия непоклатим викарий.