Епископът се огледа и установи, че този непоносим Станъп младши го бе настигнал и тук. Деканът се загледа в Бърти, сякаш това беше някакво свръхестествено явление. Погледнаха го също двама-трима от пребендариите и неколцина младши каноници. Архидяконът се изсмя.
— Германските професори са много учени хора — каза мистър Хардинг, — но…
— Германските професори ли?! — изстена канцлерът по такъв начин, сякаш нервната му система беше разтърсена така, че можеше да бъде излекувана само ако притежателят й подиша една седмица чист оксфордски въздух.
— Да — продължи Етълбърт, който не разбираше с какво германските професори са заслужили такова презрение от страна на оксфордските първенци. — Разбира се, в Оксфорд по-лесно можеш да си създадеш име. В Германия професорите наистина преподават, а в Оксфорд само си дават вид, че го правят, и то невинаги. Тези ваши университети скоро ще ви увиснат на врата, ако не приемете да се поучите от Германия.
На това не можеше да се отговори. Достопочтени шестдесетгодишни свещеници не могат да се унижат да обсъждат такива въпроси с един младеж, който носи такова облекло и такава брада.
— Хубава ли е водата при вас в Плъмстед, господин архидякон? — попита епископът, с цел да смени темата.
— Доста хубава — отговори доктор Грантли.
— Но далеч не колкото неговото вино — каза един остроумен младши каноник.
— Нито пък се употребява толкова често — допълни друг един, — искам да кажа, перорално.
— Ха-ха-ха! — засмя се епископът. — Добрата винарска изба е украса за всеки дом.
— Вашите германски професори, сър, предпочитат май бира! — каза саркастично настроеният мършав пребендарий.
— Нито едното, нито другото — отвърна Бърти. — Сигурно на това се дължи тяхното превъзходство. А пък един юдейски професор…
Тази обида беше вече прекалена за носителите на оксфордския дух: архидяконът излезе през едната врата, канцлерът — през другата, техните привърженици ги последваха и до камината останаха само епископът и младият реформатор.
— По едно време аз самият бях приел юдейската религия — започна Бърти.
Епископът бе твърдо решил да избегне нов разпит, особено ако той е свързан с Палестина, затова отново си спомни за някаква точно определена неотложна работа и остави младия Станъп в компанията на декана. И деканът не загуби от това, тъй като Етълбърт го ощастливи с един правдив разказ за своите забележителни премеждия в Светата земя.
— О, мистър Хардинг! — каза епископът, застягайки бившия управител. — Исках да поговоря с вас за старопиталището. Вие без съмнение знаете, че там предстои да бъде назначен управител.
Сърцето на мистър Хардинг заби по-бързо и той отговори, че е чул за това.
— Разбира се — продължи епископът, — има само един човек, когото бих желал да видя на този пост. Не знам какво е вашето собствено мнение по въпроса, мистър Хардинг…
— То може да се изрази с две думи, милорд: да заема поста, ако той ми бъде предложен, и да се примиря със загубата му, ако го заеме някой друг.
Епископът каза, че е очарован да чуе това. Мистър Хардинг можел да бъде сигурен, че никой друг няма да заеме този пост. Но имало някои обстоятелства, които щели да променят малко задълженията на управителя. Мистър Хардинг вероятно знаел това и сигурно не би имал нищо против да обсъди подробностите с мистър Слоуп. Мистър Слоуп отделил много внимание на проучването на този въпрос.
Мистър Хардинг се почувствува, без сам да знае защо, потиснат и разтревожен. Какво можеше да му стори мистър Слоуп? Той знаеше, че промени ще има. Все някой трябваше да обясни тяхното естество на новия управител, а кой би могъл да бъде по-подходящ за тази задача от капелана на епископа? Но тези опити за самоуспокоение не дадоха желания резултат.
В това време мистър Слоуп бе седнал на освободеното от епископа място до синьората и остана при нея, докато дойде време да поведе гостите на вечеря. Гледката не беше особено приятна за мисис Прауди. Тази жена се беше надсмяла над нейното нещастие и мистър Слоуп бе чул този смях! Италианска интригантка, уж омъжена, а всъщност бог знае какво, предвзета, надменна и безочлива до мозъка на костите си! Безобразно натруфена с кадифе и перли — кадифе и перли, които би трябвало да бъдат смъкнати от гърба й! И най-важното — не се ли смята тя за по-красива от своите ближни? Щеше да бъде погрешно да се каже, че мисис Прауди ревнува. Тя не изпитваше никаква потребност от любовта на мистър Слоуп. Но имаше нужда от духовното и светското ласкателство на мистър Слоуп и беше решена да не допусне те да бъдат отклонени към особа като синьора Нерони. Освен това тя смяташе, че мистър Слоуп е просто длъжен да ненавижда синьората, а ако се съдеше по поведението му, той беше много далеч от такива чувства.