Мистър Слоуп, както и епископът, разполагаше с един малък кабинет на първия етаж. Мистър Хардинг беше въведен там и помолен да седне. Мистър Слоуп не беше още дошъл. Бившият управител отиде до прозореца, погледна към градината и неволно си спомни, че съвсем доскоро той беше винаги посрещан в този дом с отворени обятия, като член на семейството, роден и израснал в него. Спомни си как старите слуги му се усмихваха, когато отваряха вратата; как след кратко отсъствие лакеят с почтителна сърдечност му казваше: „Най-добрият лек за болни очи, мистър Хардинг, е да се спрат на вас“; как припряната икономка се кълнеше, че не е възможно да е вечерял или да е закусил, или да е обядвал. Но най-скъп му беше споменът за тихата радост, озарявала лицето на стария епископ всеки път, когато неговият приятел влизаше в стаята.
Очите му се просълзиха при мисълта, че всичко това беше вече минало. Защо му беше сега старопиталището? Той беше самотен и застаряващ — скоро, много скоро трябваше да си отиде от този свят, оставяйки всичко, както си беше отишъл верният му стар приятел. Щеше да си отиде и да остави старопиталището, своето обичайно място в катедралата и любимите си занимания на по-млади, а може би и по-мъдри хора. Неговото пеене! Може би наистина времето му е вече минало. Имаше чувството, че светът потъва под краката му, сякаш бе настъпил вече моментът, когато и той трябваше да възложи своите упования на онова, на което беше учил да се уповават другите. „Какво струва религията на един човек — запита се той, — ако не му помогне да преодолее естествената тъга на старостта?“ И взрян с насълзени очи в цъфналите лехи на епископската градина, той почувствува, че може да разчита на тази така горещо желана вътрешна опора.
Все пак не му беше никак приятно, че го заставят да чака по този начин. Ако мистър Слоуп не държеше да се срещне с него в девет и половина, тогава защо го беше накарал да излезе от къщи, едва привършил закуската си? В действителност това беше преднамерен тактически ход от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе решил за себе си, че мистър Хардинг ще трябва или да приеме старопиталището с унизително смирение, или изобщо да се откаже от него, като си правеше сметка, че вторият вариант е по-вероятен, ако успее предварително да раздразни прецентора. Може би сметката на мистър Слоуп не беше чак дотам крива.
Беше почти десет, когато мистър Слоуп влезе забързан в стаята, измърмори нещо за епископа и за работите на епархията, безмилостно стисна ръката на мистър Хардинг и го покани да седне.
Високомерието, което си придаваше този човек, беше направо противно на мистър Хардинг, но той не знаеше как да го постави на място. Вътрешната му душевна нагласа изключваше всеки стремеж към величие от негова страна, а му липсваше и онази светска подвижност на духа, която да му позволи да се опълчи категорично и открито срещу проявите на арогантност, както би направил това архидяконът. Оставаше му единствено примирението — и той се примири.
— За старопиталището ли, мистър Хардинг? — започна капеланът като ректор на кеймбриджки колеж, който разглежда молбата на някой беден студент.
Мистър Хардинг постави крак върху крак, кръстоса ръце на скута си и погледна мистър Слоуп в лицето, но не каза нито дума.
— Там отново ще бъде назначен управител — заяви мистър Слоуп.
Мистър Хардинг отговори, че е чул за това.
— Вие, разбира се, знаете, че възнаграждението е намалено значително — продължи мистър Слоуп. — Епископът прояви щедрост и заяви на правителството, че според него то не бива да бъде по-малко от четиристотин и петдесет фунта. Мисля, че епископът, общо взето, има право — задълженията на управителя не са наистина много трудни, но те ще станат по-сложни, отколкото са били преди. Може би не е лошо, че духовенството на катедралния град ще бъде осигурено колкото може по-добре в рамките на средствата, поставени на наше разположение. Такова е становището на епископа и то съвпада напълно с моето.
Мистър Хардинг постави дланта на едната си ръка върху другата, но не каза нищо.
— Толкова за възнаграждението, мистър Хардинг. Къщата ще бъде, разбира се, на разположение на управителя, както и преди. Според мен обаче той трябва да поеме задължението да я боядисва веднъж на всеки седем години отвътре и веднъж на три години отвън. Освен това трябва да извърши на свои разноски необходимите ремонти при напускане — било в случай на смърт или по друга причина. Но по този въпрос последна дума ще има епископът.