Мистър Хардинг продължи да трие ръцете си, гледайки мълчаливо непривлекателно го лице на мистър Слоуп.
— А колкото до задълженията — продължи той, — струва ми се, ако съм правилно осведомен, че досега едва ли би могло да се говори за такива. — И той се засмя пресилено, сякаш искаше да придаде на това обвинение формата на шега.
Мистър Хардинг се замисли за щастливите, безметежни години, които беше прекарал в стария си дом — за поверените на неговите грижи немощни старци, за добрите си намерения и за работата си, която наистина не беше тежка. Мислейки за всичко това, той се усъмни за момент дали този сарказъм не е все пак заслужен. Зачете съмнението си в полза на своя неприятел и затова не му възрази. Само отбеляза, много спокойно и може би с повече смирение, отколкото трябваше, че покойният епископ е бил доволен от изпълнението на неговите задължения такива, каквито са били.
Мистър Слоуп отново се усмихна. Този път усмивката му имаше за цел да уязви по-скоро паметта на покойния епископ, отколкото деловитостта на бившия управител — така я изтълкува и мистър Хардинг. Лицето му почервеня и той наистина се ядоса.
— Бие сигурно сте забелязали, мистър Хардинг, че нещата се измениха много в Барчестър — каза мистър Слоуп.
Мистър Хардинг каза, че е забелязал това.
— И не само в Барчестър, мистър Хардинг, навсякъде се измениха. Не само в Барчестър нови хора въвеждат реформи и изхвърлят на бунището ненужната смет на изминалите векове. Това става в цялата страна. Сега от всеки, който получава заплата, се изисква работа, а онези, които ръководят работата и плашат заплатите, са длъжни да следят за изпълнението на този принцип. Нови хора, мистър Хардинг, са нужни днес на църквата, а и не само на нея — те вече чукат на всички врати.
За нашия приятел тези думи бяха по-горчиви от пелин. Никога не бе имал особено високо мнение за своите способности и за дейността си, но всичките му симпатии бяха на страната на старото духовенство и той ненавиждаше, доколкото сърцето му беше способно на такова чувство, тези нови, делови, коравосърдечни самохвалковци, намерили такъв достоен представител в лицето на мистър Слоуп.
— Може би — каза той — епископът ще предпочете да назначи нов човек в старопиталището?
— В никакъв случай! — каза мистър Слоуп. — Епископът държи много да приемете това назначение, но той би желал отнапред да знаете какви ще бъдат вашите задължения. На първо място, към старопиталището ще бъде открито училище на деня господен.
— Какво! За старците ли? — попита мистър Хардинг.
— Не, мистър Хардинг, не за старците, а за бедните деца в Барчестър. Желанието на епископа е вие да се заемете с това училище — учителите ще бъдат поставени под вашите грижи и надзор.
Мистър Хардинг свали дясната си ръка от лявата и започна да разтрива прасеца на преметнатия си крак.
— Колкото до старците — продължи мистър Слоуп — и до стариците, които ще бъдат настанени в приюта, епископът желае всеки господен ден и през един от делниците за тях да се организира сутрешна и вечерна служба, да им изнасяте поне една проповед всяка неделя и всички питомци да се събират ежедневно на утринна и вечерна молитва. Епископът намира, че по този начин ще отпадне необходимостта да им се запазват отделни места в катедралата.
Мистър Слоуп направи пауза, но мистър Хардинг продължаваше да мълчи.
— Всъщност няма да е лесно да се намерят места за жените… а и общо взето, мистър Хардинг, нека веднага ви призная, че за хората от това съсловие катедралната служба не ми се струва много полезна — ако тя изобщо е полезна, за което и да е съсловие.
— Нека да не спорим, ако обичате, по този въпрос — каза мистър Хардинг.
— Нямам никакво желание за такъв спор, поне в този момент. Надявам се обаче, че вие имате сега достатъчно пълна представа за новия ред, който епископът желае да въведе в старопиталището; и ако получа (в което не се и съмнявам) вашите уверения, че сте съгласен с възгледите на негово преосвещенство, за мен ще бъде най-голямо удоволствие да ви връча, като представител на негово преосвещенство, официалното назначение.
— А ако не съм съгласен с възгледите на негово преосвещенство? — запита мистър Хардинг.
— Но аз се надявам, че това не е така! — каза мистър Слоуп.
— А ако все пак е така? — отново попита мистър Хардинг.
— Ако за нещастие случаят е наистина такъв, което просто не мога да си представя, вашите собствени чувства ще ви подскажат, предполагам, че благоприличието изисква да се откажете от назначението.