Всеки, който би могъл да чуе съвършено различния тон и да види съвършено различния начин, по който мистър Слоуп бе говорил за проектираното училище на дъщерята и на бащата, непременно би признал, че мистър Слоуп е гениален човек. Той не спомена на мисис Болд нито дума за проповедите и богослуженията в старопиталището, за отстраняването на старите хора от катедралата, за необходимостта от ремонт и боядисване или за изхвърлянето на сметта. Елинор си каза, че мистър Слоуп наистина не й харесва лично, но че той е един много деен и ревностен свещеник, който ще бъде без съмнение полезен за Барчестър. Всичко това предвещаваше нови страдания за мистър Хардинг.
Елинор чу стъпките на баща си по стълбата и се усмихна с най-радостната си усмивка, защото мислеше, че и остава само да му поднесе поздравленията си, но щом зърна лицето му, разбра, че поздравленията й едва ли ще бъдат много уместни. Един или два пъти преди това тя беше виждала същия този израз на отчаяние и скръб върху лицето на баща си и го беше запомнила добре. Бе го видяла веднага след като бе прочел в „Юпитер“ онази яростно нападателна статия, която стана причина да напусне впоследствие старопиталището; бе го видяла и когато архидяконът убеждаваше баща й да остане въпреки разбиранията си за чест и достойнство. Тя от пръв поглед разбра, че той е в състояние на дълбок душевен смут.
— О, татко, какво се е случило? — възкликна тя, оставяйки детето да пълзи на пода.
— Дойдох да ти кажа, скъпа моя — отвърна той, — че отивам в Плъмстед. Ти сигурно нямаш желание да дойдеш с мен?
— В Плъмстед ли, татко? Ще останеш ли там?
— Вероятно ще пренощувам. Трябва да се посъветвам с архидякона във връзка с този злополучен приют. Защо ли ми трябваше да мисля пак за него!
— Но, татко, какво всъщност е станало?
— Видях се с мистър Слоуп, мила, а той едва ли е най-приятният събеседник в света — поне за мен.
Елинор се изчерви малко, но тя беше на погрешен път, ако мислеше, че баща й прави някакъв намек за запознанството й с мистър Слоуп.
— И какво, татко?
— Той иска да превърне старопиталището в неделно училище и в дом за проповеди — и сигурно ще постигне своето. Не се чувствувам подходящ за такова заведение и следователно ще трябва, както изглежда, да се откажа от назначението.
— Но какво лошо има в училището, татко?
— Това, че няма да има подходящ директор.
— Такъв безспорно ще се намери.
— Мистър Слоуп иска аз да стана директор. Но аз не съм подходящ за такъв, затова мисля да се откажа от тази чест.
— Ах, татко! Мистър Слоуп съвсем не желае това. Той беше тук вчера и неговото желание…
— Беше тук вчера, така ли? — попита мистър Хардинг.
— Да, татко.
— И говори с теб за старопиталището?
— Каза колко ще се радва — а и епископът също — да те види отново там. След това заговори за неделното училище и право да си кажа, аз се съгласих с него. Мислех, че и ти ще бъдеш съгласен. Мистър Слоуп каза, че училището ще бъде открито не в самия приют, а към него, че ти ще бъдеш негов попечител и понякога ще го навестяваш; помислих си, че такова училище би ти харесвало, и обещах да го наглеждам и да поема един от класовете — всичко това изглеждаше толкова… Но, татко, за мен ще бъде цяло нещастие, ако се окаже, че съм постъпила лошо.
— Съвсем не, мила моя — отвърна той, като внимателно, много внимателно отклони ласките на дъщеря си. — Няма нищо лошо в желанието ти да бъдеш полезна, тъкмо напротив; трябва на всяка цена да се стараеш да бъдеш такава. Днес всеки, който не иска да се окаже излишен, трябва да напрегне всичките си сили. — В своето нещастие бедният мистър Хардинг се опитваше да приобщи дъщеря си към новите идеи. — Това се отнася както до мъжете, така и до жените. Имаш пълно право, мила моя, да постъпиш така, но…
— Но какво, татко?
— Не съм много сигурен, че на твое място бих избрал за духовен наставник мистър Слоуп.