Выбрать главу

— Но аз не съм имала и нямам никакво намерение да сторя това.

— Би било много некрасиво от моя страна да говоря лошо за него, защото всъщност не зная нищо лошо за мистър Слоуп, но той не ми изглежда много почтен. Че не се държи като джентълмен, в това съм сигурен.

— Никога не съм мислила да го избирам за наставник, татко.

— Що се отнася до мен, мила моя, нека си припомним пословицата: „Не учи старо куче на нови номера“. Принуден съм да се откажа от неделното училище, а заедно с него вероятно и от старопиталището. Но искам първо да поговоря с нашия зет. — С тези думи мистър Хардинг си взе шапката, целуна малчугана и се оттегли, оставяйки Елинор така дълбоко разстроена, както беше и самият той.

Всичко това задълбочи още повече неговата болка. Той имаше толкова малко близки хора, че не можеше да си позволи да бъде откъснат от съществото, на чиято привързаност и съчувствие най-много държеше. А му се струваше, че нещата отиват нататък. Не искаше да си признае, че би желал дъщеря му да намрази мистър Слоуп, но ако тя дадеше израз на някаква неприязън, неговото порицание за това толкова нехристиянско чувство нямаше да бъде много строго. Но в действителност тя беше в дружески отношения с мистър Слоуп, споделяше неговите възгледи, одобряваше спонтанно плановете му и слушаше с възторг неговите поучения. Мистър Хардинг едва ли желаеше дъщеря му да намрази този човек, но би предпочел омразата пред любовта.

Той отиде до странноприемницата да поръча екипаж, отби се в къщи за пътната си чанта и потегли за Плъмстед. Архидяконът поне не би могъл да се побратими с мистър Слоуп. Но той би настоял за междуособна война, публични речи, гръмогласни обвинения и изобщо за всички атрибути на откритата вражда. А тази алтернатива едва ли беше по-приятна за мистър Хардинг.

Когато мистър Хардинг пристигна в Плъмстед, установи, че архидяконът не беше у дома: не го очакваха преди вечеря и тъстът му изля душата си пред по-голямата си дъщеря. Антипатията на мисис Грантли към мистър Слоуп беше не по-малка от тази, която изпитваше нейният съпруг. Също като него и тя беше убедена в необходимостта да се поведе война с праудистите, да се отстояват правата на традиционно настроеното катедрално духовенство и да се защищава законният пай от хляб и риба, който се полагаше на нейния кръг. Подобно на своя съпруг и повелител, тя беше готова да се бие, без да иска или да очаква милост. Не че беше свадлива и склонна към разпри с ближните си — тя, подобно на архидякона, просто чувствуваше, че самото присъствие на мистър Слоуп в Барчестър е обида за всеки, който тачи паметта на покойния епископ, и че неговото предполагаемо влияние върху делата на епархията е духовно предизвикателство към нейния съпруг. Досега хората нямаха представа колко ожесточена можеше да бъде мисис Грантли. Тя беше в най-добри отношения с жените на свещениците от цялата околност. Обичаха я всички дами, свързани с катедралата. Макар и далеч по-богата от тях, тя съумя да се постави така, че нейната карета и конете й не бяха трън в очите на никого. Никога не подчертаваше близостта си с местната аристокрация, за да предизвиква завист у жените на свещениците. Не говореше с повод и без повод за графове и графини, нито се хвалеше, че плаща на гувернантката шестдесет фунта годишно, а на готвачката — седемдесет. Мисис Грантли беше известна като умна, тактична, миролюбива жена и барчестърци бяха изненадани от неукротимата войнственост, която тя проявяваше като главнокомандуващ на грантлиистките.

Не след дълго мисис Грантли научи, че сестра й Елинор бе обещала да помага на мистър Слоуп във връзка с неделното училище към приюта, и това обстоятелство прикова изцяло вниманието й.

— Как само го търпи Елинор! — възкликна тя.

— Той е много хитър — отвърна баща й. — И с хитрост съумя да внуши на Елинор, че е смирен, добродетелен и достоен свещеник. Да ми прости Бог, ако съм несправедлив към него, но според мен той далеч не е такъв.

— Не е такъв! — каза тя едва ли не с презрение към умереността на баща си. — Надявам се, че все пак не е чак дотам хитър, та да накара Елинор да забрави себе си и своето положение.

— Нима мислиш, че тя би могла да се омъжи за него? — попита мистър Хардинг, когото това тъй неочаквано и ужасно предположение изведе от обичайното равновесие.

— Какво толкова невероятно има тук? Без съмнение той би си поставил такава цел, ако съзре някаква надежда за успех. Елинор има хиляда фунта личен годишен доход — на какво повече би могъл да се надява мистър Слоуп от перспективата да обсеби тази сума?