— Но нима допускаш, че тя го харесва, Сюзан?
— А защо не? Защо да не го харесва? Той е точно от тези мъже, които умеят да очароват самотните беззащитни жени като нея.
— Беззащитни ли? — не се стърпя нещастният баща. — Но нали бдим над нея!
— Ах, татко, колко си наивен! Ние трябваше естествено да очакваме, че Елинор ще се омъжи повторно. Аз съм последната, която би я посъветвала да не прави това, стига само да изчака благоприличния срок и да избере за съпруг някой порядъчен човек.
— Нима наистина искаш да кажеш, че според теб на Елинор е могла да хрумне мисълта да се омъжи за мистър Слоуп? Та нали мъжът й почина едва преди година!
— Преди година и половина — уточни дъщерята. — Но не предполагам, че на Елинор и е минавала такава мисъл. Затова пък много вероятно е той да мисли така и да се опита да внуши и на нея тази идея. И сигурно ще успее, ако не вземем навреме мерки.
Нещата добиваха съвсем неочакван обрат за бедния мистър Хардинг. Да му бъде натрапен за зет, за съпруг на неговото любимо дете, единственият човек на света, към когото изпитваше истинска неприязън! Той не знаеше дали ще има достатъчно сили да понесе търпеливо подобно изпитание. Но съществуваха ли реални основания за такова страшно предположение? Той имаше навика за всички житейски въпроси да разчита на мнението на по-голямата си дъщеря, защото смяташе, че то почива на здравия смисъл и заслужава доверие. Тя рядко бъркаше в своята оценка за характера на хората, за техните подбуди и за най-вероятните им реакции. Още от самото начало бе предвидила брака между Елинор и Джон Болд, от пръв поглед бе разбрала природата на новия епископ и на неговия капелан — нима щеше да се сбъдне и тази нейна догадка?
— Но нима допускаш, че тя го харесва? — повтори мистър Хардинг.
— Във всеки случай, татко, не бих могла и да твърдя, че той й е чак дотам неприятен. Защо я посещава като доверен приятел, след като не би трябвало да бъде изобщо допускан в нейния дом? Защо тя обсъжда с него твоите грижи и твоите планове? А Елинор очевидно е сторила това — на приема у епископа оная вечер видях как говори с него половин час без прекъсване!
— По моему мистър Слоуп не говори тогава с никоя друг, освен с дъщерята на Станъп — каза мистър Хардинг в желанието си да защити своето дете.
— О, мистър Слоуп е по-умен, отколкото си мислиш, татко — той не хвърля само една мрежа.
Нека отдадем на Елинор дължимото: подозренията, че изпитва сърдечна привързаност към мистър Слоуп, бяха абсолютно несправедливи. Тя мислеше за женитба с мистър Слоуп не повече, отколкото за женитба с епископа — на нея и през ум не й минаваше, че мистър Слоуп би могъл да бъде претендент за ръката й. Всъщност, за да бъдем истински справедливи към нея, трябва да признаем, че тя изобщо не беше мислила за нов брак след смъртта на мъжа си. И все пак, за разлика от останалите грантлиисти, Елинор не изпитваше отвращение към мистър Слоуп. Тя му бе простила за проповедта. Простила му беше и за привързаността към Ниската църква, и за неделните училища, и за пуританските залитания. Простила беше и фарисейската му арогантност, простила беше дори мазното му лице и сладникавите му, вулгарни маниери. След като се бе научила да гледа на всичко това през пръсти, защо след време да не започне да вижда в лицето на мистър Слоуп един достоен претендент?
Трябва също да се подчертае, че и той до този момент беше също така невинен по отношение на приписваното му престъпление. Как бе станало така, че този човек, чиито очи обикновено бяха тъй широко отворени за всичко наоколо, не можа да забележи, че младата вдовица е не само красива, но и богата, остава засега необяснимо. Но това беше факт. Мистър Слоуп се умилкваше около мисис Болд със същата цел, с която ухажваше и останалите барчестърски дами — за да подсили своята партия в града. По-късно той поправи грешката си, но това стана едва след разговора му с мистър Хардинг.
Глава четиринадесета
Новият поборник
Архидяконът се завърна в къщи едва когато стана време за вечеря, така че нямаше възможност за сериозни разговори преди тази важна церемония. Той изглеждаше в чудесно настроение и приветствува тъста си с онази ведра тържественост, която обикновено означаваше, че нещата се развиват по вкуса му.
— Всичко е вече уредено, мила — обърна се той към жена си, докато миеше ръцете си в тоалетната стая, а тя както обикновено го слушаше, седнала в спалнята. — Еърбин се съгласи да поеме енорията. Той ще дойде тук идущата седмица. — И архидяконът започна да търка ръцете и лицето си с особена енергия — признак, че смята пристигането на Еърбин за голяма победа.