— Ще дойде ли тук в Плъмстед? — попита жена му.
— Обеща да остане един месец у нас — каза архидяконът, — за да може да добие представа за своята енория. Еърбин ще ти хареса много. Той е джентълмен във всяко отношение и е много забавен събеседник.
— Не е ли малко особен?
— Как да ти кажа — има си някои странни идеи, но в него няма нищо, което би те подразнило. В цял Оксфорд няма по-предан защитник на църквата. Наистина не зная какво бихме правили без Еърбин. За мен е голямо щастие да го имам до себе си и ако съществува човек, който да е в състояние да постави мистър Слоуп на място, това е само Еърбин.
Преподобният Франсис Еърбин беше преподавател в Лазаровия колеж, любим ученик на великия доктор Гуин и такъв привърженик на Високата църква, че по едно време за малко не затъна в блатото на Рим. Той беше поет, писател-полемист, любимец на всички в Оксфорд и красноречив проповедник — един остроумен, малко странен, забавен, енергичен, добросъвестен човек и както гордо заяви архидяконът, завършен джентълмен. По-нататък ние ще се запознаем по-отблизо с него, затова нека засега добавим само, че доктор Грантли току-що му бе предложил енорията Св. Юълд, която беше под негово разпореждане в качеството му на архидякон. Тази енория се намира непосредствено до границите на Барчестър. Тя включва даже част от новото предградие, а кокетната църква и домът на свещеника са само на една миля от градските порти.
Енорията Св. Юълд не е много богата — годишният доход от нея възлиза на не повече от триста-четиристотин фунта годишно. Обикновено тя се даваше на някой свещеник от катедралния хор. Но този път, когато мястото се оваканти, архидяконът реши, че трябва на всяка цена да подсили своята партия с някой могъщ стълб, ако този стълб се остави да бъде склонен да поеме една толкова бедна енория. Той обсъди въпроса със събратята си в Барчестър — не като молител, който иска да се възползува от дадените му пълномощия, за да облагодетелствува себе си или своите близки, а като човек, който съзнава, че правилното разпореждане с повереното му имущество е от голямо значение за преуспяването на църквата. Той назова пред тях името на мистър Еърбин така, сякаш решението беше в техните ръце, и те единодушно признаха, че ако мистър Еърбин се съгласи да приеме Св. Юълд, по-добър избор едва ли би могъл да се направи.
Ако мистър Еърбин се съгласи! Ето кое беше трудното. Мистър Еърбин беше изтъкната фигура — поне в сферите на англиканската църква. Наистина той не беше богат, тъй като нямаше други доходи, освен преподавателската си заплата, но и не изпитваше прекалено силно влечение към богатството; беше, разбира се, ерген и посвещаваше почти цялото си време на печатни и устни дебати относно привилегиите и дейността на църквата, към която принадлежеше. Архидяконът се бе сражавал за земните й ценности, а мистър Еърбин — за духовните, като и двамата бяха правили това най-добросъвестно — тоест не толкова за свое собствено добро, колкото за доброто на другите.
Положението на мистър Еърбин правеше съвсем основателни съмненията дали той би приел да стане енорийски свещеник в Св. Юълд, затова доктор Грантли отиде лично в Оксфорд. Заедно с доктор Гуин той успя да убеди този именит богослов, че дългът го зове в Барчестър. Тук действуваха и някои скрити пружини: от известно време мистър Еърбин водеше ожесточен спор относно апостолската приемственост не с кого да е, а с мистър Слоуп! Те не се познаваха лично, но дискусията им в печата беше изключително ожесточена. За да придаде повече сила на аргументите си, мистър Слоуп бе нарекъл мистър Еърбин бухал, а мистър Еърбин отвърна на удара, като намекна, че мистър Слоуп е вероотстъпник. Сражението започна на страниците на „Юпитер“, този така влиятелен вестник, чийто главен редактор беше твърде благосклонен към възгледите на мистър Слоуп. Впрочем дискусията доста скоро доскуча на читателите на „Юпитер“ и към една от най-ядовитите реплики на мистър Слоуп бе прикрепена бележка на редакцията, в която се съобщаваше, че в бъдеще писмата на двамата преподобни джентълмени ще могат да бъдат отпечатвани само като обявления.
Скоро обаче бяха намерени други, не толкова скъпо струващи начини за публикуване на отговорите и войната се разгоря с пълна сила. Мистър Слоуп твърдеше, че свещеникът получава своето посвещение главно по силата на вътрешната си всеотдайност към своите пастирски задължения. Мистър Еърбин поддържаше, че никой не може да стане свещеник и да бъде признат за пастир, ако върху него не положи ръка някой епископ, станал на свой ред такъв чрез полагане на други нечии ръце, и така нататък по права линия чак до един от апостолите. Противниците постоянно се обстрелваха взаимно със силогизми, но това съвсем не им вредеше и войната продължаваше да бушува.