Събраните от него сведения за доходите на вдовицата бяха до такава степен окуражителни, че той реши да обмисли най-внимателно бъдещите си действия. По отношение на мистър Хардинг взе решение да направи всичко, което беше по силите му, без обаче да наврежда на своите собствени интереси. С мисис Прауди нямаше защо да обсъжда този въпрос, поне засега. Целта му беше да предизвика един малък бунт от страна на епископа. Това според него щеше да бъде полезно не само във връзка с въпроса, засягащ господата Хардинг и Куивърфул, но и за делата на епархията изобщо. Мистър Слоуп съвсем не смяташе, че доктор Прауди беше способен да я управлява сам, но искрено се възмущаваше от мисълта, че неговите клерикални събратя могат да се окажат под женски чехъл. Затова той реши да вдъхне на епископа малко от своя дух — достатъчно, за да го накара да се противопостави на жена си, но не и да отхвърли всяко наставничество.
За тази цел той намери случай да заговори отново негово преосвещенство във връзка със старопиталището, полагайки максимални усилия да покаже, че все пак не би било разумно да се лиши мистър Хардинг от този пост. Но задачата на мистър Слоуп се оказа по-тежка, отколкото очакваше. Мисис Прауди, решена да утвърди колкото може повече своето влияние, бе писала вече на мисис Куивърфул, отправяйки й покана да посети двореца, и когато тя пристигна, обясни с много тайнственост, снизходителност и достойнство какво щастие очакваше въпросната дама и нейната челяд. Всъщност мисис Прауди бе разговаряла с мисис Куивърфул в двореца по същото време, когато мистър Слоуп беседваше с мистър Куивърфул в Пудингдейл, и по този начин се бе донякъде обвързала. Благодарността, смирението, радостта и удивлението на мисис Куивърфул бяха наистина покоряващи. Тя едва не прегърна коленете на своята покровителка и обеща, че молитвите на четиринадесет онеправдани дечица (така ги нарече тя, въпреки че най-голямата й дъщеря беше здрава и силна мома на двадесет и три години) ще бъдат отправяни към небето всяка сутрин и всяка вечер с благодарност за изпратената им от него благодетелка. Подобно кадене на тамян не беше неприятно за мисис Прауди и тя го вдишваше с пълни гърди. Обеща да оказва всякаква подкрепа на четиринадесетте онеправдани дечица, ако те се окажат достойни за нея (в което впрочем не се съмнявала), изрази надежда, че най-големите ще могат да поемат някои класове в нейните неделни училища, и изобщо се показа много голяма дама в очите на мисис Куивърфул.
След всичко това тя сметна за благоразумно да каже няколко думи на епископа, с които да го уведоми, че е съобщила на пудингдейлското семейство за неговото бъдещо щастие, и да му покаже, че трябва да се чувствува обвързан с това решение. Съпругът й разбра добре нейната хитрост, но си премълча. Той си даваше сметка, че тя се опитва да вземе в свои ръце раздаването на бенефиции, и бе решен да сложи край на нейната намеса и да утвърди собствените си права. Но после помисли, че моментът едва ли е от най-подходящите и — по примера на мнозина мъже при подобни обстоятелства — отложи неприятното обяснение за по-късен час.
При това положение на нещата за мистър Слоуп естествено беше трудно да спечели епископа на своя страна и той разбираше много добре, че тази трудност би могла да бъде преодоляна само с цената на открит бунт в двореца. В настоящия момент откритият бунт можеше да доведе до успех, но можеше да завърши и с крах. Във всеки случай подобна стъпка трябваше много добре да се обмисли. Като начало той пошепна на епископа, че се страхува да не би негово преосвещенство да настрои общественото мнение срещу себе си, ако мистър Хардинг не се завърне в старопиталището. Епископът отвърна, не без известно раздразнение, че постът е бил обещан на мистър Куивърфул по препоръка на самия мистър Слоуп.
— Нима е вече обещан? — каза мистър Слоуп.
— Да, обещан е! — отговори епископът. — И мисис Прауди говори вече с мисис Куивърфул по този въпрос.
Мистър Слоуп съвсем не очакваше такъв обрат, но успя да запази присъствие на духа и да използува думите на епископа за собствените си цели.