Правителството щеше да падне до пет дни, баща му трябваше да умре до… не, той отхвърли този начин на разсъждение. Кабинетът щеше да си отиде, а епархията можеше да се оваканти горе-долу по същото време. Не се знаеше нищо определено за имената на хората, които щяха да дойдат на власт, а трябваше да мине най-малко седмица, преди да бъде сформиран новият кабинет. Дали назначенията през този период щяха да бъдат извършвани от досегашните хора? Доктор Грантли допускаше, че тъкмо така ще стане, но не знаеше нищо положително и това го накара да се учуди на собственото си невежество по тези въпроси.
Той се опитваше да не мисли за това, но напразно. Шансовете бяха много изравнени, а залогът — изключително висок. Отправи поглед към притихналото, спокойно лице на умиращия. Нито смъртта, нито прекараната болест бяха оставили отпечатък върху него; то беше малко по-мършаво отпреди, малко посивяло и бръчките бяха станали по-дълбоки, но доколкото архидяконът бе в състояние да прецени, животът би могъл да трепка в него седмици наред. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи се бяха лъгали вече три пъти и можеха да се излъжат още толкова. Старият епископ спеше двадесет часа в денонощието, но през кратките периоди на бодърствуване той познаваше както сина си, така и стария си приятел мистър Хардинг, тъста на архидякона, и трогателно им благодареше за техните грижи и обич. Сега отново спеше, легнал спокойно на гръб, като младенец, устата му беше леко отворена, а редките му посивели коси се подаваха пръснати под нощната шапка; дъхът му изобщо не се чуваше, а слабата му костелива ръка, положена върху завивката, не се помръдна ни веднъж. Колко лек беше преходът на благия старец от този свят към отвъдния!
Но съвсем не така леко беше на душата на сина му, седнал до неговото ложе. Ток знаеше, че случаят няма да се повтори. Архидяконът минаваше вече петдесетте и нямаше голяма надежда приятелите му да се върнат скоро на власт. Нито един британски министър-председател, освен сегашния, който толкова скоро трябваше да си отиде, не би дори помислил да направи доктор Грантли епископ. Потънал в дълбоко мълчание, той дълго седя отдаден на тези тягостни размишления, после се загледа в това все още живо лице и едва в този миг се осмели да се запита дали всъщност не желаеше смъртта на баща си.
Това усилие му подействува спасително и въпросът получи много скоро отговор. Този горд, властолюбив, суетен човек падна на колене до леглото и вземайки ръката на епископа в своите ръце, отправи пламенна молитва да му бъдат простени греховете.
Лицето му бе все още заровено в завивките, когато вратата на спалнята се отвори безшумно и мистър Хардинг влезе с кадифена стъпка. Мистър Хардинг дежуреше до това легло почти със същото постоянство, с каквото и архиепископът, и неговото присъствие там беше също така естествено, както и присъствието на зет му. Той застана непосредствено зад доктор Грантли, преди последният да го забележи, и също би коленичил в молитва, ако не се опасяваше, че подобна постъпка от негова страна може да стресне архидякона и да наруши спокойствието на умиращия. Но доктор Грантли незабавно го забеляза и се изправи на крака. Мистър Хардинг топло стисна двете му ръце. В този момент те се почувствуваха по-близки от всякога, а по-нататъшните събития до голяма степен спомогнаха за запазването на това тяхно усещане. Те стояха прави един срещу друг, стискаха ръцете си и сълзите се стичаха по лицата им.
— Бог да ви благослови, мили мои — каза със слаб глас пробуждащият се епископ. — Бог да ви благослови и двамата, скъпи мои деца… — И той предаде богу дух.
От гърлото му не се изтръгна мъчителен хрип, нямаше агония, не се долавяше никакъв признак на смърт, освен лекото увисване на долната челюст, а очите, които бяха тъй често затворени от съня, сега останаха неподвижни и отворени. Както мистър Хардинг, така и доктор Грантли не бяха сигурни, че животът го бе напуснал, макар и двамата да се досещаха за това.
— Струва ми се, че всичко вече свърши — каза мистър Хардинг, все още държейки ръцете на зет си. — Мисля… не, надявам се, че е така.
— Ще позвъня — почти прошепна архидяконът. — Трябва да извикам мисис Филипс.
Мисис Филипс, болногледачката, бързо пристигна в стаята и веднага затвори с опитна ръка застиналите очи на мъртвия.
— Свършено е, нали, мисис Филипс? — попита мистър Хардинг.
— Милорд не е вече между нас — отвърна болногледачката, като се обърна и направи дълбок поклон с тържествен израз на лицето. — Негово преосвещенство заспа в упокоение като младенец в люлката си.