Вдовицата просто не знаеше какво да отговори. Тя разбираше отлично, че баща й съвсем няма да бъде благодарен на мистър Слоуп за неговите старания и в душата си беше склонна да се съгласи с него, но не можеше да отрече, че мистър Слоуп се държи много любезно. Баща й, който беше винаги толкова снизходителен към всички, който рядко казваше лоша дума за някого, я бе предупредил да се пази от мистър Слоуп и въпреки това тя не можеше да не изпитва благодарност към капелана. Какви други подбуди, освен посочените от самия него, би могъл да има той? Но все пак в поведението му имаше нещо, което внушаваше недоверие дори и на нея. Тя чувствуваше, без да знае защо, че трябва да бъде нащрек с него.
Нейните колебания разкриха по-ясно от всякакви думи мислите й пред мистър Слоуп. Той притежаваше дарбата да чете в душите на своите събеседнички. Разбираше, че Елинор изпитва съмнения и че ако му изкаже благодарност, това ще е само от обикновена учтивост, но не почувствува раздразнение или досада. Рим не е бил изграден за един ден.
— Не съм дошъл, за да ми благодарите — продължи той, тъй като тя все още се колебаеше. — А и нямам нужда от благодарност — поне дотогава, докато не я заслужа. Имам нужда, мисис Болд, само от приятели в това паство, което Бог повери и на мен, най-скромния от неговите пастири. Моята задача тук ще бъде наистина печална, ако не намеря приятели. И аз ще се опитам да се покажа достоен за тях.
— Не се съмнявам, че вие скоро ще имате много приятели. — Елинор се чувствуваше просто задължена да каже нещо.
— За какво са ми приятели, ако между тях и мен не съществува духовна близост, ако не са достойни за моето уважение, възхищение и… любов? Ако най-добрите и най-чистите ми обърнат гръб, не бих могъл да изпитам удовлетворение от дружбата на останалите. В такъв случай ще бъда обречен на самота.
— О, мистър Слоуп, уверена съм, че няма да се стигне дотам! — Думите на Елинор не означаваха нищо особено, но той предпочете да ги изтълкува посвоему.
— Наистина, мисис Болд, ще остана самотен, съвсем самотен в сърцето си, ако онези, които жадувам да нарека свои приятели, се отвърнат от мен. Но стига по този въпрос. Аз ви нарекох свой приятел и се надявам, че вие няма да възразите на това. Вярвам, че ще настъпи денят, когато ще мога да нарека така и вашия баща. Бог да ви благослови, мисис Болд, вас и вашето мило момченце. И предайте на баща си от мое име, че ще направя всичко каквото мога, за да защитя неговите интереси.
И той се сбогува, като стисна ръката на вдовицата малко по-силно, отколкото беше прието. Но обстоятелствата сякаш оправдаваха този жест и Елинор намери за неуместно да изрази неодобрение.
— Не мога да го разбера — казваше тя на Мери Болд няколко минути по-късно. — Не знам дали е добър или лош човек, дали е искрен или двуличен.
— Тогава — отвърна Мери — той има право на по-мека присъда: смятай го за добър.
— Общо взето, и аз мисля така — каза Елинор. — Вярвам, че намеренията му са добри, а в такъв случай не е хубаво от наша страна да го хулим и караме да страда, докато живее между нас. Но страх ме е, Мери, че татко ще бъде много огорчен заради старопиталището!
Глава седемнадесета
Премерване на силите
През всичкото това време в двореца не беше много спокойно. Намеците, подхвърлени на епископа от мистър Слоуп, не бяха отишли напразно. Негово преосвещенство чувствуваше, че ако се реши да се противопостави някога на почти непоносимия вече деспотизъм на жена си, сега е моментът за това: ако искаше да остане господар в собствената си епархия, да не говорим за собствения му дом, трябваше веднага да предприеме нещо. Щеше да му бъде по-лесно, ако беше го направил още в деня на ръкополагането си за епископ, отколкото сега, но по-добре сега, отколкото когато мисис Прауди съсредоточи в ръцете си всички нишки на управлението на епархията. А и помощта, предложена от мистър Слоуп, беше добре дошла — една неочаквана и неоценима помощ. Досега той беше гледал на двамата като на верни съюзници, чиито обединени сили му се струваха непобедими. Започна даже да мисли, че единственото му спасение е да даде на мистър Слоуп някоя богата енория по-надалеч от Барчестър. Но сега изглеждаше, че един от неговите врагове (наистина по-малко опасният от двамата, но все пак достатъчно внушителен) проявяваше склонност да премине в неговия лагер. А с помощта на мистър Слоуп нищо не му изглеждаше невъзможно. Епископът се разхождаше в малкия си кабинет, почти повярвал, че не е далеч денят, когато ще може да вземе за своя собствена употреба голямата стая на горния етаж, която е била постоянен кабинет на неговия предшественик.