Мистър Хардинг щеше да бъде много щастлив, ако му разрешаха да се измъкне по този начин от всички грижи и неприятности. Но това не отговаряше на намеренията на архидякона.
— Не и не! В никой случай не бива да правим такова нещо — каза доктор Грантли. — Старопиталището трябва да бъде наше. Едва ли има някакво съмнение в това. Но да бъде наше без съдействието на мистър Слоуп. Ако не можем без него, по-добре да се откажем. Но ние ще го получим, напук на мистър Слоуп! Еърбин ще пристигне в Плъмстед утре — трябва да дойдете да поговорите с него.
Постепенно двамата събеседници стигнаха до катедралната библиотека, която барчестърските свещеници бяха превърнали в нещо като църковен клуб, където пишеха своите проповеди, а понякога и писмата си, четяха богословски съчинения, а от време на време — вестници и списания. Богословските съчинения, изглежда, не напускаха лавиците толкова често, колкото би могъл да предположи един страничен наблюдател, съдейки по външния вид на сградата. Тук двамата съюзници съгласуваха плана за по-нататъшните си действия. Архидяконът написа до епископа едно доста рязко, но все пак издържано в приличен тон писмо, в което обосноваваше правото на своя тъст да заеме мястото на управител и изразяваше съжаление, че не е могъл да се срещне с негово преосвещенство тази сутрин. За мистър Слоуп не се споменаваше нищо. След това те се уговориха, че мистър Хардинг ще отиде на следния ден в Плъмстед. След дълго обсъждане на въпроса архидяконът реши да включи в тази покана и Елинор, за да я предпази, ако може, от ухажванията на мистър Слоуп.
— След една-две седмици тя ще го види в истинската му светлина — каза той, — а в Плъмстед ще бъде на сигурно място — едва ли мистър Слоуп ще се осмели да я последва чак там.
Елинор бе доста изненадана, когато нейният зет се върна и най-любезно настоя да отиде в Плъмстед заедно с баща си. Тя веднага почувствува, че в нейно отсъствие баща й се бе застъпил за нея. И от благодарност към него реши да скрие възмущението си и да приеме поканата на архидякона. Но тя обясни, че не може да дойде на следващия ден, тъй като е поканена на чай у семейство Станъп. Щяла да пътува с баща си един ден по-късно, ако той я почака, в противен случай щяла да го последва сама.
— У семейство Станъп ли? — каза доктор Грантли. — Не знаех, че сте толкова близка с тях.
— И аз самата не знаех това преди вчерашното посещение на мис Станъп. Но тя много ми харесва и аз обещах да отида у тях за някоя и друга партия шах.
— Гости ли ще имат? — попита архидяконът, който все още се боеше от мистър Слоуп.
— О, не! — отвърна Елинор. — Мис Станъп каза, че не чакат никого. Но тя чула, че Мери е заминала за няколко седмици, и й казали, че играя шах, затова дойде специално да ме покани.
— Много мило от нейна страна — отбеляза бившият управител. — Наистина те приличат повече на чужденци, отколкото на англичани, но това едва ли ги прави по-лоши.
Архидяконът беше, общо взето, благосклонен към Станъп и семейството му и не възрази нищо. Затова бе решено мистър Хардинг да отложи с един ден идването си в Плъмстед и да вземе със себе си Елинор, бебето и кърмачката.
Без съмнение мистър Слоуп ставаше важна фигура в Барчестър.
Глава деветнадесета
Барчестър на лунна светлина
Семейство Станъп имаше немалко причини да изпитва тревога и дори обърканост, но те рядко имаха вид на разтревожени или объркани. Това се дължеше на особената дарба на всеки един от тях да носи своето бреме, без да се оплаква и без да търси съчувствие. Те винаги се стремяха да приемат нещата откъм тяхната добра страна, а в случай че такава липсваше, гледаха на бедата с равнодушие, което, ако не може да се нарече стоическо, поне отговаряше на поставените от стоиците цели. Старият Станъп не можеше да не си дава сметка, че е изпълнил лошо дълга си и като свещеник, и като баща, и с болка си мислеше за положението, в което ще се окаже семейството му след неговата смърт. В течение на много години той получаваше не по-малко от три хиляди фунта годишно, но семейството му нямаше да разполага с нищо друго, освен с личното състояние от десет хиляди фунта на мисис Станъп, Не само беше изразходвал целия си доход, но имаше и дългове. И все пак той рядко показваше външни признаци на тревога.
Жена му беше същата. Тя не глезеше много децата си, но поне не смущаваше техните радости, не се оплакваше от съдбата, нито говореше за миналите си и бъдещи страдания. Докато имаше прислужница, която да й помага при обличането, и хубави тоалети, които да облича, друго не й трябваше. Такива бяха и децата, Шарлот никога не досаждаше на баща си с упреци за надвисналата над главите им бедност, не показваше признаци на тревога, че толкова бързо се превръща в стара мома, рядко беше сърдита и доколкото може да се съди по външността, беше винаги доволна. Характерът на синьората не беше толкова лек, но затова пък тя обладаваше завидно мъжество: рядко се оплакваше, и то никога пред своите близки. Макар и постигната от нещастие, което би сломило сърцето на всяка жена, притежаваща нейната хубост и като нея лишена от религиозна утеха, тя го понасяше мълчаливо, като намекваше за него само за да предизвика състрадание и възхищение у мъжете, с които кокетничеше. Колкото до Бърти, интонацията на гласа му и блясъкът в очите му сякаш говореха, че няма по-безгрижен и по-щастлив човек от него. И наистина нямаше. Той беше неспособен да мисли за бъдещите изпитания. Заплашващата го мизерия пречеше на апетита му толкова, колкото и точенето на касапския нож пречи на апетита на овцата.