С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.
Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.
— Седнете, другарю Манев!
Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.
— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.
— Личи ли ми?
— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?
Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.
— Да, има нещо подобно.
— И какво е станало?
— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.
Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.
— Разкажете ми по-подробно! — каза тя сдържано.
Струва ми се, че доста сносно й разказах това, което едва ли подлежеше на разумно разказване. Когато най-сетне свърших, тя не каза нито дума. Усещах я, че размисля трескаво, че с все сила се самоорганизирва. По време на разказа се бях успокоил съвсем, главно от неговата нелепост. Сега отново ме достраша. Най-сетне лекарката вдигна към мен неподвижните си очи.
— Преди всичко трябва да се успокоите! — каза тя меко. — Вие сте напълно нормален, вас не ви грози никаква опасност.
— Напълно нормалните хора не летят! — казах аз троснато.
— Няма никакви доказателства, че сте летели! — продължи тя. — Понякога човешките халюцинации могат да изглеждат по-действителни от самата действителност.
— Да, но никога не съм имал халюцинации! Един здрав човек за какво ще халюцинира? При това нямаше абсолютно никаква външна причина!
— Имало е! — отвърна тя. — Вие знаете, че Доротея не е съвсем обикновено момиче. Щом понякога така успешно чете мисли, защо да не е способна да внушава и поведение?
Погледнах я поразен. Само това не беше минавало през ума ми.
— Смятате, че ме е хипнотизирала?
— Не точно това. Но нещо подобно.
Да, разбира се, какво друго? Погледнах я с нечовешко облекчение.
— Изключвате да сме летели, нали?
— Не го изключвам съвсем — отвърна тя меко. — Макар че ми се вижда невероятно.
— Но как така? — едва не креснах аз.
Стори ми се, че в погледа й се мярна досада. Или някакво едва доловимо презрение.
— А как иначе?… Аз мога да твърдя само това, което знам и разбирам. Вие сте съвсем нормален човек и нищо не ви заплашва. Това не ви ли е достатъчно?
Не, не ми беше достатъчно, продължавах да я гледам с недоумение.
— Доктор Юрукова, вие знаете ли какво значи думата гравитация?
— Не, не знам! — отвърна тя малко троснато. — Дори физиците не знаят.
— Не е въпросът до формулите… А до същината. Сигурно сте чували какви огромни енергии са необходими, за да се изведе една ракета в орбита?
— А вие смятате ли, че човечеството знае всичко за така наречените енергии?
— Наистина не ви разбирам.
Доктор Юрукова се понамръщи.
— Другарю Манев, научно е доказано, че има енергии, които са присъщи само на живата материя! — каза тя. — И не могат да се обяснят с известните до сега физически закони.
Тая жена навярно не беше с ума си. Или поне не разбираше своята професия. Толкова ли беше трудно да надникне в душата ми? И просто да ме успокои. Аз не исках да съм летял — това ми се виждаше ненормално и страшно. Хиляди пъти предпочитах да съм бил хипнотизиран.
— Вие не трябва да се плашите от тая мисъл! — продължи тя. — Не в интереса на някаква истина. Явно, че не сте подготвен за нея. Но в интереса на вашето душевно здраве. Не твърдя пред вас, че сте летели, наистина е невероятно. Но не е глупаво или страшно, както вие си мислите. Ние все още не знаем всички възможности на човешкото съзнание. Нито какво е заложено в развитието на мислещата материя.