В трапезарията зад Пиаже горяха кехлибарени стенни свещници. Дасен видя голяма овална маса с бяла покривка, три стола и блясъка на сребро и кристал.
— Джени? — рече Пиаже.
Тя въздъхна, пусна ръката му, после тръгна към зеления диван и седна със свити под нея крака.
Дасен усети уханието на пикантно приготвено печено месо с чесън. Това го накара да почувства остър пристъп на глад. Повишената чувствителност на сетивата му откри примамващ дъх, аромат на джаспърс.
— Мисля, че трябва да поговорим за вашата податливост към злополуки — каза Пиаже. — Имате ли нещо против, Джилбърт?
— Непременно — рече Дасен. Той седна, наблюдавайки внимателно доктора. В гласа на Пиаже имаше някаква предпазливост, колебливост, която беше нещо повече от нежеланието на домакина да подеме неудобен разговор.
— Претърпяли сте много мъчителни злополуки? — запита Пиаже. Изричайки тези думи, той прекоси стаята и отиде до едно ватирано кожено кресло зад Джени. Когато седна, очите им се срещнаха над рамото на Джени и Дасен изведнъж заподозря, че мястото му е било внимателно подбрано. По този начин Пиаже и Джени бяха в една линия срещу него.
— Е? — попита Пиаже.
— А защо да не си разменяме отговори? — отвърна Дасен на удара. — Вие ми отговаряте на някой мой въпрос, а после аз на някой ваш.
— О? — Пиаже се усмихна замислено, сякаш се беше сетил за някаква забавна случка.
Погледът на Джени издаваше безпокойство.
— Какъв е въпросът ви? — попита Пиаже.
— Сделката си е сделка — отвърна Дасен. — Първо, отговорът. Вие ме попитахте дали съм претърпявал много злополуки. Не, не съм, т.е. не и преди да дойда тук. Спомням си няколко неща — веднъж паднах от ябълката, когато бях на осем години.
— Така — рече Пиаже. — Сега е ваш ред да питате.
Джени се намръщи и погледна встрани.
Изведнъж Дасен почувства гърлото си пресъхнало и установи, че гласът му издава стържещ звук.
— Кажете ми, докторе… как загинаха двамата агенти… онези, които бяха тук преди мен?
Джени нервно завъртя глава.
— Джил! — в гласа й прозвуча обида.
— Спокойно, Джени — рече Пиаже. Върху широката плоскост на лявата му буза заигра нерв. — Вие сте на грешна следа, млади момко — изръмжа той. — Ние тук не сме диваци. Това не е необходимо. Ако искаме някой да си отиде, той си отива.
— И вие не искате аз да си отида?
— Джени не иска. И освен това вие ми задавате втори въпрос. Дължите ми отговор.
Дасен кимна. Беше се втренчил в Пиаже, отбягвайки погледа на Джени.
— Обичате ли Джени? — попита Пиаже.
Дасен преглътна и отмести погледа си, за да срещне умоляващите очи на Джени. Пиаже знаеше отговора на този въпрос! Защо го задаваше точно сега?
— Знаете, че я обичам — отвърна Дасен.
Джени се усмихна, но върху клепачите й се появиха две светли сълзи.
— Тогава защо чакахте цяла година за да дойдете тук и да кажете това? — поинтересува се Пиаже. Гласът му прозвуча гневно и обвинително и накара Дасен да настръхне.
Джени се извърна и се втренчи във вуйчо си. Раменете й трепереха.
— Защото съм един дяволски упорит глупак — рече Дасен. — Не искам жената, която обичам, да ми казва къде трябва да живея.
— Значи не харесвате нашата долина — каза Пиаже. — Може би е по силите ни да променим мнението ви по този въпрос. Искате ли да опитаме?
Не!, помисли си Дасен. Не искам. Но знаеше, че този интуитивен и дошъл от дълбоко отговор щеше да прозвучи сприхаво и по детински.
— А вие искате ли, по дяволите? — попита той тихо.
Дасен се зачуди сам на себе си. Какви бяха тези инстинкти, които се обаждаха у него? Какво нередно ставаше в тази долина, та стоеше непрекъснато нащрек?
— Вечерята е готова.
Това беше глас на жена, дошъл откъм арката.
Дасен се обърна и видя една суха, начумерена жена в сива рокля. Тя беше като някой възкръснал образ на някой от първите американци от Гранд Уудс, широк нос, бдителни очи и неодобрение във всяка една черта на лицето й.
— Благодаря ти, Сара — рече Пиаже. — Това е д-р Дасен, младият приятел на Джени.
Очите й го претеглиха и сметнаха, че нещо му се губи.
— Храната изстива — каза тя.
Пиаже се надигна от стола си.
— Сара е моя братовчедка — рече той. — В нашето семейство тя е потомственият наследник на старите янки и категорично отказва да яде с нас в такъв светски час.
— Пълна глупост е да се храните по това време — промърмори тя. — По това време баща ми винаги си е бил в леглото.