— А призори вече е бил на крак — отбеляза Пиаже.
— Не се опитвай да ми се подиграваш, Лари Пиаже — заяви тя. После се обърна и тръгна. — Идвайте на масата. Ще донеса печеното.
Джени отиде при Дасен и му помогна да се изправи. Притисна се към него, целуна го по бузата и прошепна:
— Тя наистина те харесва. Каза ми го в кухнята.
— Какво си шепнете вие двамата? — поинтересува се Пиаже.
— Казах на Джил какво ми каза Сара за него.
— О, какво е казала Сара?
— Тя каза: „Лари няма да сплаши това момче. То има очи като дядо Сатър“.
Пиаже се обърна и се вторачи в Дасен.
— Бога ми, така е. Не бях забелязал. — Той се обърна и тръгна към трапезарията с отсечена и рязка походка. — Да вървим, иначе Сара ще промени доброто си мнение за вас. Не можем да допуснем това.
Тази вечеря беше една от най-странните в живота на Дасен. Болката в рамото и постоянното туптене го караха да внимава при всяко движение или дума, след които следваше облекчение. А Джени — тя никога не бе изглеждала по-мила, по-женствена по-желана. Пиаже, обявил временно примирие по време на вечерята, обсипваше Дасен с въпроси за лекциите му в Университета, за професорите, състудентите и намеренията му. Сара кръжеше с храната подобно на някакъв мърморещ призрак, способен да погледне единствено Джени с ласкав поглед.
Да бъде със Сара, ето какво искаше Джени, помисли си Дасен.
Най-накрая дойде и храната: печени ребра, превърнати в едно рядко срещано и изтънчено съвършенство, грах със заливка от сос джаспърс, картофени палачинки, местна бира с онзи вкус, който пречистваше небцето и за десерт — праскови с мед.
В първия момент бирата и обяда му се сториха особени, но после усети играта на вкусове — неуловимо смесване на приятни на вкус естери, които караха отделните аромати да изпъкват по-отчетливо, дори и когато бяха в комбинация, извикваща съвсем ново усещане. Реши, че това е смесване на сетива — миризмите придаваха вкус, а цветовете усилваха уханията.
Когато бирата бе сервирана, Пиаже я опита и кимна.
— Прясна е — рече той.
— Отпреди час е, точно както нареди — отвърна троснато Сара и хвърли странен изучаващ поглед към Дасен.
Тръгна си малко след девет и половина.
— Погрижих се да докарат камиона ви тук — рече Пиаже. — Смятате ли, че можете да карате, или да накарам Джени да ви закара до хотела?
— Ще се оправя — каза Дасен.
— Не взимайте онези хапчета за болка, които ви дадох, преди да се приберете благополучно в стаята си — нареди Пиаже. — Не бих искал да изхвърчите от пътя.
Бяха застанали на широката веранда откъм лицевата страна на къщата. Уличните светлини хвърляха мокри сенки върху брезите на поляната. Дъждът беше спрял, но нощният въздух носеше усещането за нещо смразяващо и влажно.
Джени бе наметнала сакото върху раменете му. Стоеше до него, а лицето й беше тревожно и намръщено.
— Сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Трябва да знаеш, че мога да карам и с една ръка — рече той и й се усмихна.
— Понякога си мисля, че си ужасен човек — каза тя. — Не зная защо те търпя.
— Това е химия — заяви той.
Пиаже се покашля.
— Кажи ми, Джилбърт — рече той. — Какво правехте на покрива на хотела?
Изведнъж Дасен бе завладян от чувство на страх, моментът, в който му бе зададен този въпрос, му се стори нелеп.
Какво наистина правеше там, замисли се той. Да видим какво може да свърши откровения отговор.
— Опитвах се да открия, защо сте толкова дяволски потайни относно вашата телевизия — отвърна той.
— Потайни? — Пиаже поклати глава. — Това е просто един мой любим проект. Те анализират глупавите инфантилизми по телевизията и събират информация за книга, която имам намерение да напиша.
— Защо е тогава тази потайност? — Дасен почувства как Джени стисна ръката му, но пренебрегна страха, който усети в реакцията й.
— Това не е потайност, а опит да не накърняваме чувствата на другите — заяви Пиаже. — Повечето от нещата по телевизията довеждат нашите хора до лудост. Разбира се, ние контролираме новините, но дори и това, което остава, е предимно блудкаво, захаросано и като за идиоти.
Дасен почувства, че в обяснението на Пиаже имаше някаква частична истина, но се замисли какво е останало недоизказано. Какво друго проучваха жените в онази стая?
— Разбирам — каза Дасен.
— Сега вие ми дължите един отговор — рече Пиаже.
— Карай.
— Друг път — отвърна Пиаже. — А сега ви оставям насаме за да си кажете лека нощ.
Той влезе вътре и затвори вратата.
Малко по-късно Дасен караше надолу по улицата с парещото усещане за целувката на Джени, която все още пламтеше върху устните му.