Стигна до пресечката под формата на буквата Y, която водеше до хотела, малко преди десет часа, поколеба се и сетне зави надясно, извън долината към Портървил. В това решение имаше някакво особено чувство за самосъхранение, но той си каза, че го прави просто защото иска да покара… и да помисли.
Какво става с мен, зачуди се той.
Съзнанието му беше неестествено ясно, но се чувстваше толкова неспокоен, че стомахът му се беше свил на топка. Усещането за собственото аз бе придобило странна широта. Това го накара да осъзнае, че неговата съсредоточеност върху психологията бе насочила погледа му навътре и че е ограничил собствения си свят. Сега нещо тласкаше бариерите, издигнати от самия него, и той усещаше стаилите се отвъд неща. Неща, пред които се страхуваше да се изправи.
Какво правя тук, попита се той.
Беше в състояние да проследи причинно-следствената връзка до Университета, до Джени… но отново се намесваха неща извън тази връзка и той се боеше от тях.
Нощта прелиташе край него и той разбра, че се е насочил към планината, опитвайки се да избяга от тази долина.
Замисли се за това как Джени бе изглеждала тази вечер: фея в оранжева рокля и оранжеви обувки, красивата Джени се беше постарала да го зарадва, лицето й издаваше цялата й искреност и любов. В съзнанието му нахлуха отделни откъси от разговора по време на вечеря. Джаспърс. „Старият джаспърс — усещането е дълбоко“. Джени произнесе тези думи, когато опита соса. „Почти е дошло време да сложим ново количество джаспърс в номер пет.“ Това бяха думите на Сара, когато донесе десерта. Пиаже отвърна: „Утре ще поговоря за това с момчетата.“
Спомняйки си тези неща сега, Дасен осъзна, че лекият познат привкус се усещаше дори и в меда. Замисли се за това как джаспърс толкова често присъстваше в разговорите им. Те никога не го забравяха за дълго и изглежда, че не намираха нищо необичайно в това постоянство. Говореха за джаспърс… и в най-непривични моменти.
Стигна до прохода, където долината свършваше. Тялото му трепереше от едно двойствено чувство — желанието да избяга… и усещането за загуба.
По склоновете, по които сега се спускаше, бе горял огън. Усети носените от вятъра влажни сажди, които се шмугваха през вентилатора и си спомни за прекъснатите от пожара телефонни връзки. Тук, извън долината, облаците бяха започнали да се разсейват. Върху изгорелите била се издигаха мъртви дървета, напомнящи китайски йероглифи, мацнати с бърза четка върху осветените от луната склонове.
Изведнъж мозъкът му се вкопчи в една логична причина за напускането на долината: Телефонът! Трябва да позвъня на Селадор и да поговорим. Това не може да стане от долината, но мога да се обадя от Портървил… преди да се върна обратно.
След това потегли с постоянна скорост. Цялото му същество бе замряло, статично и някак странно освободено от емоции — съзнанието му беше празно. Дори и болката в рамото не бе намаляла.
Портървил се мержелееше на фона на нощта. Магистралата се превръщаше в широка главна улица. Отляво над едно денонощно кафе имаше табела в бяло и синьо: „Автобусно депо“. Отпред бяха паркирани два големи камиона с ремаркета, а до тях беше оставен малкият зелено-бял автомобил с подвижен купол на шерифа. Оранжевият блясък от другата страна на улицата идваше от „Крайпътния салон на майката на Френчи“. Спрелите до бордюра коли като цяло имаха доста разнебитен вид и тази грохналост ги караше да изглеждат подтискащо еднакви.
Дасен продължи нататък, намери една самотна телефонна кабина под светлините на магистралата до ъгъла на смрачена бензиностанция на „Шел“. Зави и спря до кабината. Двигателят бе загрял и след като завъртя ключа, продължи още известно време да подрънква и потраква. Дасен спря това с амбреажа и остана вътре още миг, гледайки кабината. След това излезе навън.
Колата на шерифа потегли, а фаровете й хвърляха огромни сенки върху бялата ограда зад телефонната кабина.
Дасен въздъхна и тръгна към телефона. Изпитваше странно нежелание да се обади и трябваше да впрегне волята си.
Малко по късно до слуха му достигна характерният акцент на Селадор:
— Джилбърт? Ти ли си това, Джилбърт? Оправиха ли проклетите телефонни линии?
— Обаждам се от Портървил, малко след долината.
— Има ли нещо нередно, Джилбърт?
Дасен преглътна. Въпреки голямото разстояние, Селадор си оставаше схватлив. Нещо нередно? Дасен му разказа накратко за злополуките си.
След продължително мълчание Селадор проговори:
— Това е много странно, Джилбърт, но не виждам по какъв друг начин можеш да тълкуваш тези инциденти, освен като злополуки. В случая с газта, например, те са положили големи усилия за да те спасят. А относно спъването ти — как би могъл някой да научи, че точно ти ще минеш оттам.