— Просто исках да научиш за това — отбеляза Дасен. — Пиаже смята, че съм предразположен към злополуки.
— Пиаже? А, да местният лекар. Виж, Джилбърт, човек никога не трябва да прави изказвания, излизащи извън неговата област. Съмнявам се дали Пиаже е достатъчно квалифициран, за да определи диагноза „предразположеност към злополуки“, дори и наистина да има такъв синдром… в което аз искрено се съмнявам. — Селадор се покашля. — Нали не мислиш сериозно, че тези хора са злонамерени спрямо теб?
Трезвият и равен глас на Селадор успокоиха Дасен. Той беше прав, разбира се. Тук, извън долината, събитията от изминалите двадесет и четири часа вече му изглеждаха различни.
— Разбира се, че не — отвърна Дасен.
— Това е добре! Ти винаги си ми правил впечатление на много разумен човек, Джилбърт. Нека обаче те предупредя, че може да си попаднал на място, където хората са открито безотговорни. При тези условия това място може да се окаже крайно опасно и ти трябва да се преместиш.
— А къде да се преместя? — попита Дасен.
— Трябва да има и други хотели.
Безотговорност, зачуди се Дасен. Тогава защо няма други пострадали? Да, мястото е опасно… но просто защото е част от долината. Изпитваше силно нежелание да се съгласи със Селадор. Това като че ли се дължеше на обстоятелството, че съществуваше информация, с която Селадор не разполагаше.
Изведнъж той разбра по какъв начин разхлабеният килим можеше да бъде предназначен за него. Мислеше си за капан с примамка. Примамката? Това беше стаята с телевизорите, разбира се — странно място, определено будещо любопитство. Вероятно около примамките бе имало няколко капана, бяха използвани всички възможности. Зачуди се с каква опасност се бе разминал на покрива. Мислейки си за тези неща, Дасен си спомни как парапетът се беше счупил.
— Джилбърт, там ли си още?
Гласът на Селадор беше слаб и далечен.
— Да… тук съм.
Дасен кимна сам на себе си. Красиво и просто. Това обясняваше смътното безпокойство, което го бе тревожило във връзка със злополуките. Всичко бе толкова просто — като рисунка на дете върху замъглен прозорец: без излишни линии или ненужна информация. Примамка и капани.
Дори и сега, когато беше разбрал това, Дасен знаеше, че Селадор не би приел това решение. То намирисваше на параноя. Ако теорията беше погрешна, то това бе параноя. Това означаваше цяла организация и участие на много хора, включително и на служебни лица.
— Има ли нещо друго, което да искаш, Джилбърт? Това мълчание ни струва доста пари.
Изведнъж Дасен дойде на себе си.
— Да, сър. Спомняте ли си онази статия на Пиаже за сантарогийците и алергените?
— Напълно. — Селадор се покашля.
— Искам да поговорите с някои служители от здравеопазването и от отдела по селско стопанство. Разберете дали разполагат с някакви химически анализи на селскостопанските продукти от долината… включително и на сиренето.
— Здравеопазване… селско стопанство… сирене — изреди Селадор. Дасен почти си го представи как си води бележки. — Нещо друго?
— Да, може би. Можеш ли да се свържеш с адвокатите от дирекцията за недвижими имоти и хората от магазините. Сигурен съм, че са проучили законовите възможности за взетата под наем земя, която те…
— Накъде биеш, Джилбърт?
— Веригите магазини са наели собственост и са построили там скъпите си съоръжения, преди да разберат, че сантарогийците не желаят да търгуват с тях. Това някакъв модел ли е? Не поставят ли капани сантарогийските посредници за непредпазливи аутсайдери?
— Конспирация с цел измама — рече Селадор. — Разбирам. Джилбърт, твърде съм склонен да мисля, че тази възможност вече е била изчерпана.
Чувайки тези думи, Дасен реши, че обичайната проницателност на Селадор е притъпена. Може би е уморен.
— Най-вероятно — каза Дасен. — Но ако зная какво мислят онези от адвокатурата, това няма да ми навреди. Може да се сдобия с някои нови нишки за проучване.
— Много добре. И, Джилбърт, кога ще ми изпратиш копия от бележките си?
— Ще ти изпратя няколко тази вечер от Портървил.
— И утре става. Става късно и…
— Не, сър. Нямам доверие на пощата в Сантарога.
— Защо?
Дасен му разказа за гнева, който бяха извикали у Джени жените от пощата. Селадор тихо се засмя.
— Истинска шайка харпии — рече Селадор. — Нямаше ли някакви закони за неприкосновеността на пощенските съобщения? Но какво да се прави, решителни хора и тям подобни. Надявам се, че госпожица Сордж е добре.