Тук горе Дасен се почувства отдалечен от всичко това и изолиран. Мракът го обгръщаше.
Пещера, зачуди се той.
Джаспърс?
Беше му трудно да разсъждава, когато тялото му се държеше толкова странно и непривично. Рамото му пулсираше. В лявата част на гърдите си усещаше болезнена буца. Чувстваше и сухожилието в левия си глезен, без болка, но някак съзнаваше, че това място му е слабо. Можеше да проследи мислено възпалената линия на драскотината върху гърдите си, която бе получил, докато Бурдо го изтегляше през счупения парапет.
В съзнанието му проблясна картата върху стената на Джордж Нис и после се изгуби.
Чувстваше се като обладан от зли сили. Нещо бе завладяло тялото му. Древна и ужасяваща мисъл. Той бе полудял. Хвана здраво волана, стори му се, че се извива и трескаво го пусна.
Гърлото му беше пресъхнало.
Провери пулса си, вторачен в блестящия циферблат на часовника си. Стрелката за секундите подскачаше причудливо. Или тя не беше наред, или пулсът му беше ускорен и неправилен. Нещо изопачаваше представата за време.
Дали не съм отровен, зачуди се той. Имало ли е нещо в храната, сервирана у Пиаже? Птомаин?
Огромната червенееща купа на долината беше нечия жестока длан, която можеше да се пресегне и да го сграбчи.
Джаспърс, мислеше си той. Джаспърс.
Какво наистина означаваше това?
Почувства се вплетен в някаква цялост, колективна самота, съсредоточена в кооперацията. Представи си как нещо се таи в мрака и как всяка секунда ще изплува в съзнанието му.
Дасен постави ръка върху седалката. Потърси пипнешком чантата с бележките и документите, всички онези неща, говорещи че е учен. Опита се да се вкопчи в тази идея.
Аз съм учен. Тази тревога е онова, което леля Нора би нарекла „изпаренията“.
Съзнаваше съвсем ясно какво трябва да направи един учен. Той трябваше да се промъкне в света на Сантарога, да намери своето място в тяхната цялост, да живее като тях известно време и да мисли по начина, по който те мислеха. Това беше единственият сигурен начин да разгадае тайната на долината. В Сантарога съществуваше едно характерно душевно състояние. Той трябваше да го сложи върху себе си както се облича костюм и да го нагоди според разбиранията си.
Тази мисъл го накара да се почувства сякаш нещо без покана бе влязло в подсъзнанието му. Някакво древно същество се беше изправило там и го изучаваше. То бе завладяло всичките му инстинкти, взиращо се, настойчиво, неспокойно… усещаше го само рефлективно. Беше смътно и замъглено… но реално. То се движеше вътре в него, стъпваше тежко и се блъскаше в стените на съзнанието му.
Усещането отмина.
След това Дасен изпита такава празнота, която изчерпваше въпроса за празнотата. Почувства се като тресчица в безкрайно море, изпълнена със страх към всяко течение и водовъртеж, в който попадне.
Знаеше, че в главата му се върти нещо. Страхуваше се да се върне обратно в долината, страхуваше се да побегне.
Джаспърс.
Имаше и още нещо, което трябваше да направи, Дасен знаеше това. Върна се отново върху картата върху стената на Джордж Нис, черните линии, напомнящи притоци на река, или нервен възел.
Пещера.
Дасен потръпна и после се втренчи в далечната суетня на кооперацията. Какво се криеше зад онези вериги, пазачи, кучета и дебнещото буги?
Сигурно имаше начин да разбере това.
Дасен излезе от пикапа и заключи кабината. Единственото оръжие, което успя да намери в пикапа, беше един ръждясъл ловджийски нож с плесенясал калъф. Несръчно и с една ръка той го вкара в колана си, чувствайки се от глупаво по-глупаво, но в същото време беше завладян от онова вътрешно усещане за опасност. Имаше и едно фенерче във формата на химикалка. Мушна го в джоба си.
Това движение накара рамото му да затупти. Дасен пренебрегна болката, казвайки си, че ще бъде прекалено лесно да намери някакво здравословно оправдание за да не свърши онова, което знаеше че трябва да свърши.
Към горния край на оградата се спускаше тясна горска пътечка. Дасен се спусна надолу с помощта на лунната светлина, докато стигна до потъналите в сенки храсти.
Клонките се закачаха в дрехите му. Той проправяше пътя си, водейки се по луната и по шума от кооперацията, която се показваше, когато се качеше на билото. Каквато и да беше тайната на Сантарога, Дасен знаеше, че отговорът е някъде там, зад оградата с вериги.