— Очевидно сте била доста заета.
— Бях в офиса, когато обявиха тревога. А сега се скрийте и правете точно, каквото ви казах.
Дасен се мушна отново в гнездото.
Секунда по-късно вратата се отвори и после се затвори отново. Погледна часовника си: три без пет. Кога беше минало толкова много време?
Можеше ли да се довери на Уила Бурдо, чудеше се той.
Имаше нещо особено в черното й лице на фея, някаква сила… Дасен си помисли за всичките онези незаключени ниши, претъпкани със скъпа храна. Защо го тревожеше тази неподправена почтеност? Може би това не беше почтеност. Страхът също можеше да направлява поведението.
Можеше ли да вярва на Уила? Имаше ли избор?
Значи това беше тайно място за срещи, направено за тях двамата от Кол Нис. Защо пък не? Влюбените обикновено желаят да бъдат сами.
Джени знае какво прави?
Какво знаеше тя?
Умът му работеше гладко, ясно и на бесни обороти. Каква опасност се криеше в това да бъде изложен на влиянието на джаспърс? Помисли си за празните погледи на онези хора на поточната линия, които беше зърнал в кооперацията.
Това ли се случваше?
Дасен подтисна един пристъп на треперене.
Три и десет, моментът, в който трябваше да вземе решение, беше дошъл по-бързо, отколкото му се искаше. Знаеше, че няма никакъв избор. Рамото му се беше вдървило, а раната върху гърдите и стомаха го болеше с пареща болка. Пазейки рамото си, той се спусна внимателно надолу по купчината.
Както Уила бе обещала, вратата на рампата беше отворена. Озова се в един тъмен страничен двор и се поколеба. Звездите бяха ледени и големи. Беше студено. Ръцете му бяха покрити с едри пъпки. Тук нямаше и следа от охраната, но горе на хълма се виждаха светлини и раздвижване.
Заключѝ вратата на рампата, беше казала тя.
Дасен я заключи и хукна през двора. В оградата имаше тясна вратичка. Пантите изскърцаха, а резето му се стори неестествено шумно. Имаше скоба и катинар. Той го заключи след себе си.
Тясна пътечка вървеше от оградата към пътя. Отсреща се виждаше хотела — тъмен, но примамващ. През двойната врата се процеждаше мъждива жълта светлина. Използвайки я като фар, Дасен тръгна накуцвайки по пътеката към хотела.
Вестибюлът беше празен, повечето от лампите бяха угасени. Откъм комутаторното табло зад рецепцията се чуваше хъркане.
Дасен се шмугна тихо през вестибюла, после нагоре по стълбите и накрая тръгна по коридора към стаята си.
Ключът — беше ли го взел със себе си или го бе оставил в пикапа? Не… ето го в джоба му. Отвори леко вратата и пристъпи в тъмната стая. Тук беше прекарал само една нощ, но сега тя му се струваше като обетована земя.
Пикапът! Той остана горе на пътя за Портървил. Да върви по дяволите. Утре ще вземе такси дотам и ще го върне обратно.
Тази Уила Бурдо! Защо направи това?
Започна да съблича дрехите си. Не искаше нищо друго, освен горещ душ и легло. Събличането в тъмнината ставаше бавно, но той знаеше, че светлината може да го издаде кога се е прибрал.
Какво значение имаше това, запита се той. Изпокъсаните му и изпоцапани дрехи, все още миришещи на пещерата, бяха достатъчно доказателство за това къде е бил и какво е правил.
Изведнъж почувства, че не е в състояние повече да се крие.
Ядосвайки се на себе си, той запали осветлението.
Точно срещу него на масичката имаше бутилка бира с прикрепена към нея бележка. Дасен вдигна бележката и я прочете: „Това не е много, но е всичко, което можах да взема. Ще ти бъде необходимо утре сутринта. Ще се обадя на Джени и ще й кажа, че сте добре. Уила.“
Дасен вдигна бутилката и прочете етикета. Върху него имаше син печат: „Изложена януари, 1959 г.“
ПЕТ
В съня му нахлу равномерно и оглушително думкане.
Струваше му се, че се намира във вътрешността на някакъв огромен барабан. Ударите отекваха в мозъка му. Всеки удар се превръщаше в пронизваща болка през слепоочията, раменете и стомаха му.
Самият той беше барабан! Ето това е!
Устните му бяха сухи. Беше жаден и гърлото му сякаш беше покрито със струпеи и прах. Езикът му беше набъбнал и мъхест.
Боже! Няма ли да престане това думкане.
Събуди се с усещането, че го е сполетяло някакво карикатурно подобие на махмурлук. Одеялата бяха усукани около тялото му и обездвижваха контузеното му рамо. Самото то беше по-добре и това беше известно облекчение, но нещо трябваше да се направи за главата му и за това безумно думкане.