Свободната му ръка беше изтръпнала. Когато се опита да я раздвижи, почувства болка. През един процеп на пердето на единствения прозорец в стаята се прецеждаше слънчева светлина. В помещението проникваше тънък лъч, изпълнен с прашинки. Той го заслепи и предизвика болка в очите му.
Това проклето думкане!
— Ей! Отворете там вътре!
Това беше някакъв мъжки глас.
Гласът му се стори познат. Мардън, капитанът от пътната полиция? Какво правеше тук по това време? Дасен вдигна часовника си и го погледна — десет и двайсет и пет.
Думкането започна отново.
— Почакайте малко! — извика Дасен. Гласът му изпрати болезнени вълни към мозъка му.
За щастие думкането спря.
Дасен въздъхна от облекчение, измъкна се от одеялата и седна на леглото. Стените на стаята се завъртяха в някакъв налудничав кръг.
За бога! помисли си той. Чувал съм за махмурлуци, но не и за нещо подобно.
— Отворете вратата, Дасен.
— Дадено — рече Дасен със стържещ глас.
Какво става с мен, зачуди се той. Спомняше си, че не е пил нищо друго освен бира. Това не можеше да обясни сегашното му неразположение. Дали не беше някаква закъсняла реакция от газовото отравяне?
Бира.
Имаше нещо, свързано с бира.
Внимавайки да не изметне врата си, Дасен бавно завъртя глава в посока към масичката. Да, там имаше една бира. Уила се бе погрижила да му осигури и отварачка. Справи се с капачката на бутилката и започна да пие жадно.
В стомаха му се разляха вълни на утешително облекчение. Остави празната бутилка и се изправи. Каквато болестта, такова и лекарството. Джаспърс се лекуваше с джаспърс. Бутилката ухаеше на гъби.
— Дасен, добре ли сте?
Вървете по дяволите, господине, помисли си Дасен. Опита се да направи крачка, но веднага му се доповръща и се почувства замаян. Облегна се на стената и задиша бавно и дълбоко.
Болен съм, помисли си той. Разболял съм се от нещо.
Бирата сякаш беше започнала да ври в стомаха му.
— Отворете тази врата, Дасен! Веднага!
Добре, добре, помисли си Дасен. Тръгна, препъвайки се към вратата, отключи я и се отдръпна.
Вратата рязко се отвори и се показа Ол Мардън, на врата му проблясваха металните капитански лентички. Фуражката му беше бутната назад и под нея се показваше потен кичур червеникава коса.
— Е — рече той. — Много бяхте зает, а?
Мардън влезе в стаята и затвори вратата. В лявата си ръка носеше нещо кръгло и боядисано с хромова боя — термос. Какво по дяволите прави тук по това време с този термос, чудеше се Дасен.
Подпирайки се с една ръка за стената, Дасен се върна до леглото и седна до края.
Мардън го последва.
— Надявам се, че всички тия грижи за теб си струват труда — каза той.
Дасен погледна нагоре към тясното цинично лице, припомняйки си високото буги надолу по пътя, с Мардън, който го управляваше и кучетата до него. Това беше подходяща обстановка за този човек. В погледа му имаше нещо надменно, взиране в глупостта на света под него. Какво беше особеното у него? Погледът на сантарогиец? Но какво в такъв случай беше видял шерифът от Портървил? А онзи човек в крайслера?
И аз ли изглеждам по този начин, зачуди се Дасен.
— Донесох ви кафе — рече Мардън. — Като ви гледам, ще ви бъде от полза. — Той отвори термоса и наля от горещата кехлибарена течност в капачката.
Заедно с парата излизаше и богатото ухание на джаспърс. Миризмата накара Дасен да се разтрепери. През главата му премина пулсираща и туптяща болка. Тя беше в синхрон с трептящите отражения върху повърхността на предложеното му от Мардън кафе.
Дасен взе чашата с две ръце, наведе главата си назад и пи жадно и на големи глътки. Подобно на бирата, кафето имаше същото успокоително въздействие.
Мардън напълни чашата отново.
Дасен я задържа под носа си и вдиша наситената с джаспърс пара. Главоболието му започваше да изчезва. Осъзна, че в желанието му да се налива с това кафе имаше нещо повече от ненаситната жажда след махмурлук.
— Пийте — рече Мардън.
Дасен сръбна още веднъж. Чувстваше как течността успокоява стомаха му, а умът му се избистряше. Мардън вече не изглеждаше надменен — само развеселен.
Какво забавно имаше в един махмурлук?
— Джаспърс, махмурлукът идва от него, нали? — попита Дасен.
После отпи отново от чашата.
Мардън съсредоточено зави капачката на термоса.
— Човек не може да поеме прекалено много от него, а? — упорстваше Дасен, припомняйки си думите на Уила Бурдо.