— Дългият престой в среда на джаспърс твърде бързо води до махмурлук — съгласи се Мардън. — Когато свикнете, всичко ще бъде наред.
— Значи сте дошъл тук за да си играете на добрия самарянин — рече Дасен. Усещаше как у него се заражда гняв.
— Намерихме пикапа ви на пътя за Портървил и се разтревожихме за вас — отвърна Мардън. — Не можете да зарязвате колата си по този начин.
— Не съм я зарязвал.
— О? А какво правихте?
— Поразходих се.
— И ни причинихте страшно много проблеми — отбеляза Мардън. — Ако сте искал да се поразходите из кооперацията и пещерите, можехте просто да помолите за това.
— И щеше да ми бъде подсигурена една хубава и благополучна разходка с екскурзовод.
— Щяхте да имате каквото пожелаете.
— Значи сте дошъл да ме арестувате.
— Да ви арестувам? Не говорете глупости.
— Как разбрахте къде съм бил?
Мардън погледна към тавана и поклати глава.
— Всичките сте една стока, вие младите — рече той. — Тази Уила е дяволски романтична, но не умее да лъже. Струва ми се, че никой от нас не умее. — Мардън погледна към Дасен с поглед, от който бликаше цинично веселие. — По-добре ли сте?
— Да!
— Напрегнат сте. — Той сви устни. — Между другото, вмъкнахме се в камиона ви и го докарахме долу. Паркиран е отпред.
— Ами, благодаря ви.
Дасен погледна ръцете си. У него се преплитаха гняв и безсилие. Знаеше, че Мардън не е подходящ обект за този гняв… нито пък Джени… нито Пиаже. Такъв обект просто нямаше… и въпреки това чувството оставаше. Дори го накара да се разтрепери.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Мардън.
— Да, добре съм!
— Добре, добре — промърмори Мардън. Той се обърна, но преди това Дасен видя усмивката, която се появи на устните му.
Гневът му се насочи точно към тази усмивка, но не към човека. Тази усмивка! Тя въплъщаваше Сантарога — самодоволна, надменна, потайна. Скочи на крака, отиде до прозореца и дръпна пердето.
Цветна градина, огряна от яркото слънце, малък поток и отвъд него — долината с нейните неравни очертания, спускаща се към секвоите. Жегата беше страховита. Дъбовете по склона се издигаха неподвижно, обляни от слънчева светлина. Във въздуха бяха увиснали струйки пушек. В далечината лъкатушеше синьозелена река.
Ето това беше Сантарога, една долина с пасторална красота, това беше подходящия обект на гнева му, помисли си Дасен. Сантарога — този обитаем остров сред огромната пустош. Долината изплува в съзнанието му като едно гъмжащо място, скрито зад фасада и напомнящо пирамида: солидна, безлика и устояваща. Те губеха самоличността си и се превръщаха в маски на нещо, което се повтаряше у всички тях.
Тук той усещаше еднопосочност, благодарение на която всеки сантарогиец се превръщаше в продължение на всички останали. Те бяха като лъчи, разпръскващи се от малка дупчица в черна завеса.
Какво се криеше зад тази черна завеса?
Ето там беше истинския обект на гнева му и той знаеше това. Някаква зла магия обграждаше цялата долина. Сантарогийците бяха в капана на черно магьосничество, превърнати в безлика пирамида.
При тази мисъл гневът му утихна. Разбра, че той също е вграден в тази пирамида. Тя беше като някакво екологично съоръжение, изникнало в пустошта, но с неголеми размери. Основата на пирамидата бе здраво хваната в земята, а корените й се спускаха дълбоко във влажната усойна пещера.
Проблемът му придоби очертания.
Онова, което отличаваше тази долина от останалите места, беше джаспърс. Той сякаш превръщаше сантарогийците в наркомани. Спомни си и за непреодолимото си желание за джаспърс. Това беше веществото от пещерата, съставката, която се просмукваше през порите и проникваше в белите дробове.
Мардън се размърда зад гърба му.
Дасен се обърна и го погледна.
Сантарогийците се превръщаха в продължение на онази пещера и веществото й. Хората в тази долина бяха под въздействието на някакъв наркотик. Нещо, което донякъде приличаше на лизергичен киселинен диетиламид — ЛСД.
Как ли действаше това вещество, мислеше си той. Променяше ли то имунния баланс?
Дасен усети мозъка си да работи със забележителна яснота, подреждайки възможностите и определяйки насоките на проучване.
— Ако се чувствата по-добре, ще си тръгвам — обади се Мардън. — Защо не вземете да ни се обадите, ако ви хрумнат някакви други идеи за нощни екскурзии, а?
— Да, естествено — отвърна Дасен.
Мардън откри нещо много забавно в тези думи и изпадна в пристъп на смях. Продължи да се смее и докато излизаше.
— Върви по дяволите, самонадеян сантарогиец такъв — промърмори Дасен.
Завъртя се отново към прозореца.