— Защо не? — Дасен взе торбичката. Тя я пусна с неохота и когато той я дръпна, пръстите й последваха кесията.
— Не исках да те мамя, скъпи — продума тя.
— Да ме мамиш? Как?
Тя преглътна, а очите й блестяха от напиращите сълзи.
— Вчера вечерта ние ти дадохме една страшно силна доза, а после ти отиде в онази глупава пещера. Зле ли ти беше тази сутрин?
— Имах много тежък махмурлук, ако имаш това предвид?
— Много малко си спомням от времето, когато бях дете — рече тя. — Растейки, тялото ти се променя, настъпва значително метаболично приспособяване. Когато бях в института и взех участие в онзи смахнат тест с ЛСД, на другата сутрин имах махмурлук. — Тя прокара пръсти покрай челото си. — Щях да дойда при теб още сутринта, но вуйчо Лари имаше нужда от мен в клиниката. Той каза, че тъй или иначе си в безопасност. Уила те е измъкнала навреме.
— Какво щеше да стане, ако не ме беше измъкнала?
Очите й помръкнаха, сякаш от болка.
— Какво? — настоя той.
— Не трябва да мислиш за това.
— За какво?
— Във всеки случай на теб не може да ти се случи. Вуйчо Лари казва, че ти си от по-здраво тесто.
— По-здраво в сравнение с какво — с онези зомби, дето ги видях в кооперацията?
— Зомби? За какво говориш?
Той й разказа какво беше зърнал през широката врата.
— А… тези ли. — Джени погледна настрани. В поведението й ненадейно се беше появил хлад. — Джилбърт, ще ги включиш ли и тях в доклада си?
— Може би.
— Не трябва да правиш това.
— А защо не? Кои са те? Какво са те?
— Ние сами се грижим за тях — отвърна тя. — Те са полезни членове на общината.
— Но не са съвсем с всичкия си.
— Така е. — Тя го погледна с ожесточена напрегнатост. — Ако държавата се заеме с тях, те ще бъдат преместени извън долината — повечето от тях. Това може да се окаже твърде лошо за Сантарога, Джилбърт. Повярвай ми.
— Вярвам ти.
— Знаех, че ще го направиш.
— Те са неудачниците, а? Онези, дето ги е съсипал джаспърс.
— Джилбърт! — каза тя. И после добави: — Не е онова, за което си мислиш. Джаспърс е… нещо прекрасно. Ние му викаме „гориво на съзнанието“. Той отваря очите, ушите и съзнанието ти, той… — Тя спря да говори и му се усмихна. — Но ти вече знаеш това.
— Знам как изглежда на пръв поглед — отвърна той. После погледна към кесията в ръката си. Какво беше това? Райски подарък за цялото човечество или нещо, дошло от ада? Зла магия, както си мислеше, или неограничена свобода?
— Той е нещо прекрасно и ти знаеш това — рече Джени.
— Тогава защо не разгласите това навсякъде? — запита той.
— Джил! — тя го погледна с укор.
Изведнъж Дасен си представи каква ще бъде реакцията на Майер Дейвидсън… Дейвидсън с кохортите му, енергичните младоци и коравосърдечната кавалкада на по-възрастните.
Техния враг беше в ръцете му.
За онези типове с нелепо сходни тъмни костюми, със студени взиращи се и надменни очи, хората от долината бяха врагове, които трябваше да бъдат разгромени. Помисляйки за това, Дасен разбра, че за тях всички клиенти олицетворяваха „Врагът“. Дейвидсън и подобните му бяха изправени един срещу друг, да, те се конкурираха, но помежду си признаваха, че основният им враг са масите извън онзи добре осведомен вътрешен финансов кръг.
Общият им фронт бе очевиден във всичко, което правеха, в думите им, а също и в делата им. Те говореха за „ниво на грабване“ и „светкавично време на контейнера“, както и за „граница на издуване“ и „праг на приемане“. Това беше един професионален жаргон, отнасящ се сякаш за военни маневри и сражения. Те знаеха „светкавичното време“ — необходимата за дадени контейнери ширина на рафта. Те знаеха как трябва да бъде „издут“ пакета с въздух, че да изглежда примамлив за клиента. Те знаеха каква трябва да бъде необходимата цена и опаковка, така че клиента да не попадне в „модела на отхвърляне“.
А ние сме шпионите им, помисли си Дасен. Психиатри и психолози — и всички учени на „обществените науки“ — ние сме ръката на шпионажа.
Той почувства мащабните маневри на тези армии, заговора „Врагът“ да бъде поддържан в едно сънливо състояние на несъзнателност и покорство. Каквото и да си правеха един на друг пълководците на тези армии, те си имаха своя вътрешна система от правила. Никой не изменяше на истинската война.
Дасен никога не бе виждал пазарното проучване точно в такава светлина. Помисли си за бруталната откритост на рекламите в Сантарога и после смачка горната част на торбичката, която държеше.