Какво правеше това нещо с него? Обърна се, за да скрие от Джени пристъпа си на гняв. Караше го да си въобразява разни смахнати неща! Армии!
Трябва да се вмъкна в умовете им, припомни си той. Трябва да живея и да мисля като тях.
Тогава Дасен си представи ситуацията, както вероятно си я представяше Джени и съгражданите й. Те водеха нещо като партизанска война. Водеха начин на живот, който нямаше да бъде толериран от външния свят. Сантарога представляваше прекалено голяма заплаха за олигархията на финансово-индустриалния свят. Единствената надежда за Сантарога беше изолацията и потайността.
Да разгласят навсякъде, как ли пък не. Не е никак чудно, че в изненадата си тя му извика грубо.
Дасен се извърна и видя Джени, изправена в търпеливо очакване, докато той намери изхода от лабиринта. Тя му се усмихна насърчително и изведнъж той видя в нея всичките й съграждани. Те бяха индианците от равнината, те имаха нужда от изолация, те искаха да живеят и ловуват както им подсказваха инстинктите им. Бедата им беше, че живееха в свят, който не можеше да остане неутрален в културно отношение. Онзи свят навън щеше винаги да се опитва да направи хората — всички хора — подобни едни на други.
Раздвоен между тези два свята, с мисли, обсебени от наркотика и спомените си за външния свят, Дасен почувства дълбока тъга за Джени. Сантарога щеше да бъде унищожена — в това нямаше съмнение.
— Сигурна съм, че разбираш положението — каза Джени.
— На джаспърс ще се гледа като на ЛСД, като на наркотик — рече той. — Ще бъде забранен със закон като сантарогийски хашиш. Те ще ви намразят и ще ви унищожат.
— Никога не съм се съмнявала, че ще разбереш истината, след като веднъж бъдеш изложен на въздействието му — каза Джени. Тя тръгна към ръцете му, облегна се на него и яростно го прегърна. — Аз ти се доверих, Джил. Знаех, че е невъзможно да бъркам за теб.
Дасен не успя да намери думи за да й отговори. Дълбоката тъга продължаваше да го владее. Изложен.
— Ти все пак трябва да направиш доклада си, разбира се — рече тя. — Ако се провалиш, това няма да реши нищо. Те просто ще намерят някой друг. Това започва някак да ни уморява.
— Да… ще трябва да направя доклада си — отвърна той.
— Ние разбираме.
Гласът й го накара да потръпне. „Ние разбираме“. Това „Ние“ беше претърсило чантата му, едва не го уби… и в действителност уби двама души.
— Защо трепериш? — попита Джени.
— Просто ми е студено — отвърна той.
Дасен си спомни усещането, че в подсъзнанието му се спотайва някакво неспокойно и настойчиво взиращо се древно създание, издигнало се в мозъка му подобно шия на динозавър. То все още беше изучаващо и готово да произнесе присъдата си.
— Днес съм само на половин работен ден — рече Джени. — Едни мои приятели са подготвили пикник край езерото. Те искат да се запознаят с теб. — Тя се облегна назад и го погледна. — Аз също искам да те запозная с тях.
— Не мисля… че мога да плувам — рече той.
— Горкото ти рамо — каза Джени. — Да, знам. Но по това време на годината езерото е много красиво. Вечерта ще си накладем открит огън.
Кои са тези „Ние“, питаше се той.
— Звучи чудесно — отбеляза Дасен.
Изричайки тези думи, той с учудване усети как стомахът му се свива на топка в пристъп на страх. Каза си, че Джени не е човека от когото се страхува — не и от тази топла и красива жена. Не може да се страхува от богинята Джени… тази мисъл се възправи в съзнанието му и злобно му се ухили.
В този момент Дасен се присмя сам на себе си, мислейки си, че се взира прекалено много във всеки нюанс на тази долина и хората й. Разбира се, това беше характерна за психоаналитиците болест — да виждат всичко през мъглата на безкрайни разсъждения.
— Сега си почини малко, а по обед да се срещнем долу — предложи Джени.
Тя се отдръпна, тръгна към вратата и после се обърна.
— Джил, държиш се много особено — рече тя. — Безпокои ли те нещо?
В гласа й имаше някакво настойчиво желание да получи необходимата й информация, което изведнъж накара Дасен да стане предпазлив. Това не беше спонтанната Джени, разтревожена за мъжа, когото обичаше. Това беше… наблюдател, интересуващ се от собствената си сигурност.
— Храната и почивката лекуват всичко — каза той. Опита се думите му да прозвучат шеговито, но не успя.
— Ще се видим скоро — рече тя все още резервирано.
Дасен проследи как вратата се затвори зад нея. Имаше чувството, че го следи някаква специална камера, камера, която заснема несъответствията. През съзнанието му мина някаква несвързана мисъл… излагане на личността, метод и характер.