Това усещане извика у него възторг. Вселената там навън — сякаш току-що беше създал тази вселена. Нама-Рупа, помисли си той. Аз съм Нама-Рупа — име и форма, създател на вселената, в която живея.
За миг болката в контузеното му рамо завладя потока на мислите му. Болка, краткотрайна криза, на чиито фон можеше да проектира спомените си за преживяно удоволствие. Болката утихна.
Долу се чу шум от гуми върху чакъл. Чу чуруликане на птица. Звуците бяха като вълнообразни отблясъци, които си играеха със сетивата му. Те танцуваха и искряха.
Спомни си за изучаващия поглед на Джени.
Споменът беше грозен и разтърсващ. Дасен потрепна конвулсивно, а съзнанието му се зареди с напрежение. Откри, че диша с усилие. Имаше чувството, че е вплетен в някаква случка, това обаче беше случка, която никога не бе преживял, населена с богини и със създания с ужасяващо могъщество. Това беше случка, която се развиваше с удивителна бързина, противопоставяща се на всякакви традиционни представи за скорост. Тя беше като серия от неподдаващи се на отделяне и разграничаване събития. Те проблясваха през съзнанието му, променяйки го безвъзвратно.
Джаспърс, помисли си той. Не мога да се върна… във… какво… аз бях… преди.
По бузите му потекоха сълзи.
Помисли си за това как бяха претърсили чантата му. Разтърси го ридание. Какво искаха те?
Стори му се, че е обграден от вероломни демони, те искаха кръвта и тялото му, жадуваха за душата му. Те бърбореха зад омагьосания кръг на самотното му съзнание. Това усещане, примитивно като магически танц, отказваше да го напусне. Те бяха роботи, автомати с кривящи се хрисими лица и очи като фарове.
Започна да трепери, знаеше, че обилно се поти, но това беше някакво далечно усещане, нещо което се случваше с някой друг.
Виеше му се свят. Той се надигна от леглото, приведе се и тръгна препъвайки се през стаята. Стигайки до стената, Дасен се обърна и залитна — напред и назад… назад и напред. Нямаше къде да се скрие. Струящата през прозореца светлина приемаше причудливи форми — гущери с човешки лица, сребърни джуджета, насекоми с крила наподобяващи часовникови циферблати.
Отпусна се на пода и заби нокти в килима. От плетеницата шарки се подадоха червени лапи и се подадоха към него. Той отстъпи към леглото и се просна напречно отгоре. По тавана се движеха вълни с извити назад гребени.
Някой някъде свиреше на пиано — Шопен.
Изведнъж на Дасен му се стори, че пианото беше самия той. Звуците отекваха през него с кристален блясък и изкореняваха болката. Върху него се посипа ослепителна бяла яснота. Осъзна, че дрехите му бяха прогизнали от пот. Дланите му бяха хлъзгави. Усети, че е преминал някакво дълго и изпълнено с опасности разстояние. Пътуването бе изсмукало всичките му сили.
Но сега стаята изплува пред погледа му в хармонична невинност. Таванските греди бяха предмети, подлежащи на разгадаване, шарките им потъваха в предметите… в дърветата… в стръкчетата… в семената. Всеки изправил се пред погледа му предмет получаваше своята проекция в минало и в бъдеще. Нищо не оставаше статично.
Всичко беше в движение и той беше част от това движение.
От подсъзнанието му заприиждаха вълни на сънливост — все по-високо… все по-високо… все по-високо. Сънят го обгърна.
В тъмата на това състояние Дасен чуваше нечий неспирен смях…
Събуди се с усещането, че е спал дълго… може би цял живот.
От гърлото му се надигна тържествуващ смях. Гласът, който чуваше, сякаш не беше неговия и това го уплаши. Погледна часовника си и разбра, че е спал повече от два часа.
Отново почувства в гърлото си онзи дразнещ, чужд смях.
Стана от леглото, учудвайки се на слабостта си. Рамото му беше по-добре, макар още да усещаше слаба и тъпа болка.
На вратата се почука.
— Да? — извика Дасен.
— Аз съм, сър, Уин Бурдо. Госпожица Джени ме помоли да ви напомня, че след около половин час ще бъде при вас.
— О… благодаря ви.
— Няма защо, сър. Надявам се, че сте подремнал добре.
Известно време Дасен остана загледан във вратата. Как е разбрал Бурдо, че съм спал? Може би съм хъркал.
Откъм коридора вече не се чу нищо, но Дасен знаеше, че Бурдо си е отишъл.
Дасен замислено свали измачканите си дрехи, изкъпа се и се преоблече. Чувстваше се ядосан и разстроен. Те го наблюдаваха всяка секунда. Щеше да бъде толкова лесно, и той знаеше това, ако оставеше гнева си да прерасне в ярост. Но момента не беше подходящ за ярост.