Зачуди се дали въобще имаше време, подходящо за ярост.
Вниманието му беше привлечено от нещо влажно под дясната му ръка. Изненада се, когато видя, че все още държи тривката. Безобидна вещ с краища, обшити в бяло и зелено. Той я хвърли към банята и тя се пльосна на пода.
На вратата се почука още веднъж, знаеше че това е Джени.
Мислите му се приковаха в едно решение.
Той закрачи през стаята и отвори вратата. Джени беше облечена в широка оранжева пола и бяла блуза, а усмивката правеше трапчинката върху лявата й страна да изглежда по-дълбока.
— Радвам се, че си готов — рече тя. — Побързай да не закъснеем.
Тя тръгна пред него и го поведе надолу по стълбите, а в това време Дасен се чудеше дали въображението му беше изиграло някакъв трик или наистина преди да се усмихне в погледа й имаше някаква тревога.
Докато слизаха по стълбите, а после и във фоайето на път към изхода, Джени непрестанно бъбреше без да очаква отговор от него.
— Езерото ще ти хареса по това време на годината. Иска ми се да мога да прекарам повече време там. Вече не държиш рамото си както преди. Обзалагам се, че е по-добре. Вуйчо Лари иска след това да се отбиеш при него за да те прегледа. Цялата банда гори от желание да се запознае с теб. Ето ги и тях.
Бандата се беше разположила в един товарен камион.
Дасен разпозна самодивското лице на Уила Бурдо в кабината. Тя седеше до един рус младеж с доста изсечено лице и с големи, невинни сини очи. Поглеждайки към нея, той й намигна бавно и хладнокръвно. В каросерията на камиона имаше дузина двойки… имаше и няколко самотници: висок мъж с кестенява коса и пламенни тъмни очи — Уолтър Еди-кой си; Дасен не успя да чуе второто име… две млади близначки с бухнали дълги коси с цвят на пясък и с овални лица — Рейчъл и Мариела.
Джени приключи процедурата с представянето твърде бързо, за да може Дасен да запомни всички имена, но той насочи вниманието си към обстоятелството, че младежа с Уила Бурдо беше годеника й Кол Нис.
Към него се протегнаха ръце и му помогнаха да се качи в каросерията, а после той издърпа Джени до себе си. По краищата имаше кутии за сядане. Дасен се озова до една от тях, а Джени се сгуши до него. Той бе погълнат от празничното настроение на хората около него — несдържан смях, закачки и шеги по личен адрес.
Камионът забоботи и потегли. Вятърът задуха срещу тях. Покрай погледа на Дасен пробягваха дървета и ивици небе. От време на време камиона се накланяше, но над всичко доминираше вездесъщия смях.
Постепенно разбра, че той и Джени бяха изключени от това веселие.
Дали ставаше дума за деликатност? Може би му даваха възможност да се приспособи към непознатата среда?
Опита се да погледне на ситуацията като психолог, но личните му чувства непрекъснато се натрапваха. Не намираше никакъв начин да насочи аналитичното си око към определени детайли, без да хвърли собствената си сянка върху ставащото. Като капак на всичко контузеното рамо започна да го боли там, където Джени се беше притиснала към него. Развяните й от вятъра коси докосваха лицето му. Всяко накланяне на камиона предизвикваше в рамото му остра болка. Ситуацията започваше да напомня на кошмар.
Джени се понадигна и прошепна в ухото му:
— О, Джил, мечтаех за този ден… когато ще бъдеш тук, един от нас.
Един от нас, помисли си Дасен. Наистина ли съм един от тях?
Уолтър очевидно беше разбрал погрешно движението на Джени към ухото му. Той махна с ръка от другия край на камиона:
— Ей! Никакво цуни-муни преди да се мръкне!
Това предизвика кратък изблик на смях сред хората, но не отклони вниманието им към тях двамата. Те продължиха да си говорят около Дасен и Джени без да ги поглеждат.
Цуни-муни.
Този израз накара ума на Дасен да заработи на високи обороти. Той вече не се употребяваше в света извън долината. Това беше израз извън времето и пространството. Но в устата на Уолтър той прозвуча някак интимно. Тази фраза беше добре позната тук в долината.
Дасен започна да вижда Сантарога в нова светлина. Тук хората бяха консервативни в истинския смисъл на думата. Те се бяха вкопчили в миналото и се противопоставяха на промените. Той смекчи малко мисълта си: те се противопоставяха на определени промени. Сантарогийците бяха решили, че някои неща от миналото трябва да бъдат съхранени. Затова те се превръщаха в чужденци. Външният свят се отдалечаваше от тях. Долината бе станала резерват за условия на живот от друго време.
Камионът се отклони от предишния път и навлезе в отсечка с надвиснали яворови дървета. Огромни клони с подобни на клен листа създаваха златистозелена атмосфера в своя собствен свят.