Камионът се друсна, Джени залитна към рамото му и Дасен затвори очи от болка.
Те излязоха изпод яворите, после минаха покрай една борова горичка и се озоваха на поляна, сливаща се с пясъчната ивица на лазурно езеро.
Дасен се вторачи там, където бяха отворили задния капак на камиона, почти незабелязвайки каскадата от скачащи на тревата хора и пренебрегвайки подканяното на Джени да тръгват. Имаше нещо в това езеро — някакво усещане, че го е виждал и преди. То съчетаваше красота и заплаха.
Откъм брега започваше тясна понтонна пътечка, която достигаше до плаваща платформа за гмуркане — дъските бяха съвсем потъмнели, а слънцето им беше придало сребристосив цвят. Покрай едната страна на площадката за гмуркане имаше редица от вързани лодки.
Красота и заплаха.
Усещането се изгуби и Дасен се зачуди сам на себе си. Прекаленото взиране навътре го караше да вижда призраци.
— Рамото ли те боли? — попита Джени.
— Ще се оправи — отвърна Дасен.
Той слезе след нея от камиона с желанието да се отпусне и да стане част от тази весела компания. Те се забавляваха, пренасяха кутии до поставените под дърветата маси и приготвяха огньове в дупки в скалите. Неколцина се запиляха в горичката и се върнаха по бански костюми.
Джени се беше присъединила към една група, която подготвяше гощавката сред природата. Малко по-късно се втурна заедно с други към водата, свали роклята си и под нея се откри цял бански костюм в оранжев цвят. Тя беше русалка. Блестящите й бедра, огрени от слънцето, бяха загорели и гъвкави.
Тя му махна от площадката и извика:
— Ще дойда при теб малко по-късно, скъпи.
Дасен проследи как тя се гмурва в езерото, с чувството, че изведнъж я беше изгубил. Усети неистова ревност; представи си, че е грохнал старец, заобиколен от играещи деца, чието щастие не можеше да сподели.
Обиколи с поглед езерото и горите около него. Над водата се носеше лек ветрец, изпълнен с летни ухания на трева и борови иглички. Изведнъж му се прииска да пийне нещо за да поздрави този бриз и този ден, някаква оздравителна глътка, която да го направи част от обстановката.
Дасен тръгна бавно към понтонната пътечка и оттам към пристана. По небето имаше пухкави облаци и когато погледна надолу към водата, той видя как тези облаци плуват по езерното дъно. Появиха се вълни и разбиха илюзията. Джени изплува и облегна лакти върху дъските на пристана. По усмихнатото й лице се стичаше вода, никога не бе изглеждала по-красива.
— Скъпи, защо не дойдеш на площадката да се попечеш, докато плуваме? — попита тя.
— Добре — отвърна той. — Може би ще мога да покарам една от тези лодки.
— Бъди внимателен с рамото си, защото иначе ще кажа на вуйчо Лари — рече тя. Джени се отблъсна от понтона и заплува лениво към площадката.
Дасен тръгна, провирайки се между тичащите нагоре и надолу по пристана плувци, от които се стичаше вода. Изведнъж му се стори странно, че тези хора някак си го виждаха без да го виждат. Те му правеха път, но въобще не го поглеждаха. Виковете им минаваха покрай него, но никога не бяха отправени към самия него.
Той отиде до първата лодка от редицата, развърза въжето й и се приготви да влезе в нея. Джени плуваше на около петнайсет метра от него с бавен и отмерен кроул, отдалечаващ я по диагонал от площадката.
Дасен се изправи и понечи да стъпи в лодката. В този момент нещо го блъсна в средата на гърба. Кракът му се удари в планшира и лодката потегли напред. Той разбра, че ще падне в езерото и си помисли: По дяволите! Ще си измокря дрехите. Кърмата на лодката се завъртя към него и през ума му мина да се опита да скочи в нея, но левият му крак се подхлъзна в мокрия дървен док. Дасен усети, че залита с рамото напред, без да е в състояние да контролира тялото си.
Видя с периферното си зрение, че краят на лодката отиваше към него. Опита се да я стигне с ръка, но се случи да е откъм страната на контузеното си рамо. Ръката му отказа да се движи достатъчно бързо.
В главата му експлоадира някаква чернота. Дасен усети, че потъва в обгръщащия го студ, беззвучен, тъмен и примамлив.
Част от съзнанието му изкрещя: Красота! Заплаха!
Помисли си, че съчетанието е странно.
В белите си дробове усети някаква далечна болка, беше студено — ужасяващо студено. Почувства налягане… и студът… всичко беше далечно и незначително.
Давя се, помисли си той.
Тази мисъл не го развълнува никак — сякаш се отнасяше за някой друг.
Те няма да ме видят… и аз ще се удавя.
Студът стана по-осезаем — водата леденееше.
Нещо яростно го преобърна.