Въпреки това всичко си оставаше някак далечно — всичко се случваше на онова другото същество, за което той знаеше, че е самия той, но това не го тревожеше.
Гласът на Джени се разнесе като гръм:
— Помогнете ми! Моля ви! Някой да ми помогне! О, Боже! Няма ли някой да ми помогне! Аз го обичам! Моля ви, помогнете ми!
Изведнъж усети нечии ръце и чу гласове.
— Всичко е наред, Джен. Хванахме го.
— Моля ви, спасете го! — Гласът й беше зареден с ридание.
Дасен почувства, че го слагат да легне проснат върху нещо твърдо, което притискаше корема му. От устата му бликна нещо топло. В гърдите си усети заслепяваща и ужасна болка.
Внезапно започна да кашля… задъхваше се, болката разкъсваше гърлото и бронхите му.
— Погълнал е много вода. — Това беше мъжки глас, почти лишен от емоция.
Дасен чуваше до ухото си умоляващия глас на Джени:
— Той диша ли? Моля ви, не допускайте нещо да му се случи. — Дасен чувстваше влага по врата си, после отново чу умоляващия глас на Джени: — Обичам го, моля ви, спасете го.
Обади се същия невъзмутим мъжки глас:
— Разбираме, Джени.
Още един глас, пресипнал, женски:
— Има само едно нещо, което можем да направим, разбира се.
— И ние го правим — извика мъжът. — Не разбираш ли?
Нечии ръце го вдигнаха и го понесоха, а в това време Дасен си мислеше: Да направят какво?
Кашлянето беше поутихнало, но болката в гърдите оставаше. Поемането на всеки дъх беше мъчително.
Малко по-късно установи, че под гърба си има трева. Бяха го увили в нещо топло и стегнато. Усещането беше особено, сякаш се намираше в утроба.
Дасен отвори очи и видя пред себе си Джени. Около тъмните й коси се виждаше синьо небе. Върху устните й трепна мъчителна усмивка.
— О, слава богу — прошепна тя.
Нечии ръце повдигнаха раменете му. Лицето на Джени изчезна. Долепиха до устните му чаша, пълна с кафява течност, от която излизаше пара. Дасен почувства почти непреодолимото ухание на джаспърс и усети как в гърлото му потича парещо кафе.
Почти веднага след това в тялото му започна да се просмуква топлина и доволство. Някой дръпна чашата и после отново я върна, когато той доближи уста до нея.
Някой се засмя и каза нещо, което Дасен не можа съвсем да разбере. Нещо от рода на „Вземи пълен товар“, но в тези думи нямаше никакъв смисъл и Дасен престана да мисли за тях.
Ръцете внимателно го оставиха да легне отново в тревата. Невъзмутимият мъжки глас пак се обади:
— Известно време ще му трябва топлина и спокойствие. Иначе е добре.
Лицето на Джени се върна отново. Ръката й помилва главата му.
— О, скъпи — рече тя. — Погледнах към дока, а теб те нямаше. Не те видях да падаш, но разбрах какво е станало. И никой не обръщаше никакво внимание. Толкова много време мина, докато стигна там. О, горката ти глава. Ударил си се много силно.
Туптенето, което усети, сякаш се беше задействало от думите й — пулсираща болка в слепоочието и ухото. Такъв силен удар — не трябва ли да бъде прегледан с рентген, помисли си той. Откъде знаят, че нямам фрактура на мозъка… или сътресение?
— Кол казва, че по всяка вероятност, когато си се ударил в лодката, тя е била оттласната от нещо.
Тя докосна натъртеното място върху главата му и през него премина пронизваща болка.
— Това е само едно лошо натъртване.
Само лошо натъртване, помисли си той. Ненадейно у него се надигна гняв срещу нея. Как е възможно да бъдат толкова нехайни?
Но усещането за топлина продължаваше да се разлива по тялото му и той си помисли: Разбира се, че съм добре. Аз съм млад, здрав. Ще се оправя. И Джени ще бъде до мен за да ме пази. Тя ме обича.
В един момент му се стори, че в тези мисли има нещо дълбоко погрешно. Той примигна. В съзнанието му сякаш се появи някакъв градивен механизъм, видението се замъгли и се разпадна на отблясъци от скъпоценен камък, червени, оранжеви, жълти, кафяви, зелени, виолетови, сини отблясъци с покълнали кристални късчета.
Отблясъците се разтвориха и се превърнаха в обгърнато в ципа вътрешно чувство, усещане за усещане, напиращо през мозъка му. Тогава видя силния пулс на собственото си сърце и падаше заедно с пулса, удареното място… това беше само натъртване, черепът беше непокътнат.
Дасен постепенно разбра защо сантарогийците бяха обърнали толкова малко внимание на нараняването му. Те знаеха каква е контузията чрез самия него. Ако беше като тях, щеше да е в състояние да ги извика, когато се нуждаеше от помощ.
Защо тогава не се опитаха да го спасят преди идването на Джени, запита се Дасен. Отговорът се появи, извиквайки у него почуда: Защото в мислите си аз не извиках за помощ.