— Мисля, че сега не трябва да заспиваш — рече Джени.
Тя намери лявата му ръка и я стисна.
— Нямаше ли някакво правило, че след удар в главата не трябва да се заспива?
Дасен погледна нагоре към нея. Тъмните й, подобни на криле коси се бяха разрошили, докато го спасяваше, а очите й сякаш го докосваха, толкова бяха напрегнати и съсредоточени. По миглите й имаше влага. Стори му се, че може да надникне зад очите й и да намери пътя към някаква вълшебна страна.
— Обичам те — прошепна той.
Тя сложи пръст върху устните му.
— Зная.
Сега аз съм сантарогиец, помисли си Дасен.
Той остана да лежи, прехвърляйки през главата си тази мисъл, изпълнен със странната сетивност, даваща му възможност да докосне Джени дори и след като беше пуснала ръката му и го бе оставила сам на тревата. Тази сетивност нямаше нищо общо с телепатия. Той просто знаеше повече за настроението на онези около него. Сякаш се намираха в езеро, в което всички плуваха. Когато някой раздвижеше водата, останалите научаваха това.
Боже! Какво може да направи този джаспърс за света! Помисли си Дасен.
Но тази мисъл породи мътни и тревожни вълни в езерото на взаимната сетивност. В нея имаше буря. Тя беше опасна и Дасен се отдръпна ужасен от нея.
Тогава Дасен си спомни защо беше дошъл тук и видя проблема в нова светлина. Хората, които го бяха изпратили тук — какво искаха те?
Доказателство, помисли си той.
Откри, че не може да насочи мисълта си към онова, което те искаха да докажат. Въпросът може да бъде изчерпан с колата на Джърси Хофстедър и откровения северняшки консерватизъм на тези хора.
Сега приятелите на Джени го забелязваха, Дасен видя това. Те гледаха право в него. Те разговаряха с него. И когато той почувства, че иска да стане и да отиде при големия огън, който те бяха наклали за да се спасят от вечерния студ, без подканяне дойдоха силни ръце и му помогнаха.
Нощта се спусна.
Дасен се намери седнал на едно одеяло до Джени. Някой свиреше на китара в мрака. Луната оцвети половината езеро, а другата половина остана като огромен черен камък в нощта. Вятърът набраздяваше водата, а тя се плискаше в исполинския камък. Стори му се, че ако мракът се вдигнеше, там щеше да блесне страната на феите в цялото й великолепие.
Джени се притисна до него и прошепна:
— Сега си по-добре. Зная това.
Той се съгласи с нея мълчаливо.
Някъде откъм езерото пробляснаха фенерчета — хората връзваха лодките. Някой му подаде сандвич, ухаещ на джаспърс. Дасен ядеше, а вниманието му беше погълнато от фенерчетата и огъня — дърветата около тях блещукаха в червено, над тях се привеждаха причудливи сенки, гълъбовите криле на дима се издигаха към луната. Изведнъж Дасен пъхна част от сандвича в джоба си.
Без обяснима причина той си спомни времето малко след като Джени бе напуснала института. През един от тези дни беше валяло. Той бе протегнал ръка за да почувства капките и там долу под прозореца беше видял влажната искряща поляна, като пръснати от огърлица мъниста.
Ненадейно вятърът над езерото смени посоката си и в очите му влезе пушек. Дасен глътна част от дима и усети настоящия момент и място в цялата им пълнота, Джени беше до него… и го очакваше.
В момента, в който си помисли за нея, тя малко се понадигна и притегли главата му за да го целуне. Това беше дълга целувка, изпълнена с музика на спомени за дъжд и вкус на дим.
Как бих могъл да обясня това някога, помисли си Дасен. Селадор би ме помислил за луд.
При тази мисъл Джени се размърда до него и го помилва по врата.
— Хайде да се оженим скоро — прошепна тя.
А защо не, запита се Дасен. Сега аз съм сантарогиец. Но при тази мисъл у него се надигна страх, който пристегна гърдите му и накара Джени да потръпне. Тя се отдръпна и го погледна разтревожено.
— Всичко ще бъде наред — прошепна тя. — Ще видиш.
Но тревогата остана на лицето й. Дасен почувства някаква заплаха в нощта. Китаристът удари един нервен акорд и замлъкна.
Дасен видя, че лунната светлина се бе изместила към тъмната половина на езерото… и там нямаше никаква страна на феите — просто още дървета и още езерна вода.
Сега нощта беше наистина студена.
Още веднъж Джени притисна устни към неговите.
Дасен знаеше, че все още я обича. Това беше истина, в която можеше да се вкопчи. Но нощта престана да бъде вълшебна. Той почти се беше докоснал до лудостта и тя бе оставила своя вкус в устата му.
Когато тя се отдръпна, той прошепна.