Клаксон на кола. Това го върна към настоящето, а съзнанието му се проясни. Той отметна изпомачканият си спален чувал и излезе навън. Денят беше сив и облачен. Беше брадясал, а в устата си имаше кисел вкус.
Покрай него минаха двама ученика, зяпнаха го и после си зашепнаха нещо.
Сигурно съм истинска картинка, помисли си Дасен.
Хвърли поглед на дрехите си. Бяха изпомачкани и усукани, сякаш беше плувал с тях и после ги беше оставил да изсъхнат на него, докато спи. Усмихна се на себе си, сещайки се, че всъщност това беше самата истина.
Дасен седна отпред, обърна колата, откри главната улица и тръгна по нея, докато видя табелата на пощата над портала на един универсален магазин.
Пощенският началник трябваше да свърши с едно момиче, на което продаваше бонбони и чак тогава застана зад подобното си на клетка гише за да претегли пакета и писмото на Дасен. Беше висок и блед човек с оредяваща черна коса и святкащи, бдителни сини очи. Той изсумтя нещо към Дасен и рече:
— Ще ви струва осемдесет и четири цента за пакета и пет за писмото.
Дасен бутна банкнота от един долар към гишето.
Пощенският служител върна рестото и погледна още веднъж към пакета.
— Какво има в този пакет, господине?
— Проби за анализ в лабораторията ни.
— О!
Човекът не полюбопитства за какви проби става дума.
— Някакъв обратен адрес? — попита той.
— Д-р Джилбърт Дасен, до поискване, Сантарога — отвърна Дасен.
— Дасен — каза пощенският служител с внезапно появил се интерес. — Дасен… струва ми се, че има един колет за човек на име Дасен. Изчакайте малко.
Човекът изчезна някъде отзад и след миг се върна с една добре опакована и вързана със здрава връв трийсет сантиметрова квадратна кутия. Още отдалеч Дасен разпозна педантичния почерк на Селадор върху адреса.
„Селадор ми пише тук“ — учуди се Дасен.
Почувства, че около него витае атмосферата на конспирация и това внезапно го накара да му се стори, че е напълно прозрачен за Селадор. Той можеше да предположи, че ако изпрати колет дотук, той незабавно ще бъде взет. Дасен си каза, че няма нищо по-просто от това, като се има предвид положението в сантарогийската поща, както я бе описал на Селадор.
Остана му обаче усещането, че е пионка и че големите майстори на играта знаят всяка негова стъпка.
— Покажете ми паспорта си — каза пощенският началник.
Дасен му показа.
— Подпишете тук — рече мъжът.
Дасен подписа и взе колета. Тежеше.
— Странното, е че вие сантарогийците използвате моята поща — забеляза пощенския началник. — Нещо с вашата ли не е наред?
Сантарогийци… множествено число, помисли си Дасен и после рече:
— Някой друг… сантарогиец използвал ли е пощата ви?
— Е, случва се — отвърна мъжът. — Един тамошен негър… името му беше Бурдо, доколкото си спомням. Изпращаше разни писма и колети оттук. Веднъж получи колет от Луизиана. Но това беше отдавна.
— О, да — рече Дасен, не знаейки как по друг начин да посрещне тази информация.
— Не съм виждал Бурдо от доста време — размишляваше пощенският началник. — Той е добро момче. Надявам се, че е добре.
— Много е добре — отвърна Дасен. — Е, благодаря ви. — Той взе колета и тръгна към пикапа.
Без да знае защо, Дасен предпазливо остави пакета на седалката до себе си, потегли на изток към Сантарога и не го отвори, преди да намери едно сенчесто място, където спря за да види какво има в него.
Колетът съдържаше един осеммилиметров автоматичен пистолет с допълнителна пачка и кутия с патрони. Към предпазителя беше прикрепена с тел бележка от Селадор: „Джилбърт — Това събираше прах в чекмеджето на бюрото ми в продължение на много години. Сигурно съм станал истинска баба, щом ти го пращам, но тъй или иначе ето го. Мисля, че ти го изпращам с надеждата, че няма да се наложи да го използваш. Ситуацията, която обаче ми описа, ме изпълни с най-странното чувство на безпокойство, което някога съм изпитвал. Надявам се, че си крайно предпазлив.“
От другата страна на листа беше надраскан послепис: „Нямаме още никакви вести за проучванията, които поиска. Нещата се придвижват бавно. Но ти ми даде надежда, че ще успеем да се справим с тези хора.“ Отдолу имаше подпис: „С“.
Дасен претегли на ръка тежестта на пистолета и подтисна импулса да го вдигне и да го насочи през прозореца. Какво беше казал, че да подтикне Селадор да му го изпрати? Не беше ли това част от някакъв гамбит с неясна цел от страна на Селадор?
Възможно ли беше с това да му напомня за задълженията? При тази мисъл главата го заболя на удареното място.