Мардън спря патрулната кола на улицата и го зачака втренчено. Моторът на полицейската кола боботеше неодобрително. Дасен се обърна и погледна към бензиностанцията — странна беше тази естественост по отношение на онова, което ставаше тук: колите спираха и потегляха… никой не обръщаше и най-малко внимание на Мардън, нито на обекта на неговото внимание.
Дасен сви рамене, влезе в кабината и затвори вратата.
Той постави една десетцентова монета в пролуката, свърза се с телефонната централа и поиска номера на кооперацията.
— Ако търсите Джени, д-р Дасен, тя вече си тръгна. — Дасен се втренчи в телефонната слушалка пред себе си, давайки възможност на думите, произнесени от този надменен женски глас да стигнат достатъчно дълбоко в съзнанието му. Не само че знаеха кой се обажда, те знаеха и какво иска, преди да е казал!
Масен погледна Мардън, зелените очи бяха съсредоточени, циничните зелени очи.
Гневът закипя в Дасен. Остави слушалката. Да ги вземат дяволите! Да, той искаше да разговаря с Джени. И той ще говори с нея независимо от тях.
— Не зная номера на д-р Пиаже.
В другия край на линията се чу отчетлива въздишка.
Дасен погледна към телефонния указател, хванат с верижка за стената на кабината, усети как го залива чувство на вина, безразсъдно и изобличаващо, но веднага го подтисна.
Чу гласа на Джени.
— Джени!
— О, Джилбърт, здравей.
Дасен усети в стомаха си нещо леднеещо. Гласът й прозвуча страшно нехайно.
— Джени, нали знаеш, че се опитват да ме изгонят от долината? — попита той.
Мълчание.
— Джени?
— Чух те. — Същият този нехаен и отчужден тон.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Изричайки тези думи, той не успя да скрие обидата и гнева си.
— Джилбърт… — Настъпи дълга пауза. — … може би ще бъде… по-добре… ако ти… просто за известно време, просто за известно време напуснеш… ами… долината.
Сега зад нехайния тон се криеше напрежение.
— Джени, отивам в парка „Сенд хилс“ и ще живея в колата си. Те няма да успеят да ме изгонят оттук.
— Джилбърт, недей!
— Ти… искаш да отида?
— Аз… Джилбърт, моля те, върни се и разговаряй с вуйчо Лари.
— Разговарях с вуйчо Лари.
— Моля те, заради мен.
— Ако искаш да се видим, ела в парка.
— Аз… не смея.
— Не смееш? — Беше побеснял. По какъв начин са я притиснали?
— Моля те, не ме карай да ти обяснявам.
Дасен се поколеба и после каза:
— Джени, ще лагерувам в парка. Искам да си изясня нещата. След това ще се върна.
— За Бога, Джилбърт — моля те, пази се.
— От какво да се пазя?
— Просто… се пази.
Дасен усети оръжието в джоба си, тежест, която насочи вниманието му към безименните опасности в тази долина. Това беше самата истина — опасностите бяха безименни. Те бяха лишени от форма. Какво можеше да му помогне пистолета срещу една безформена мишена.
— Ще се върна, Джени — рече той. — Обичам те.
Тя се разплака. Преди Джени да затвори телефона, той чу отчетливо хлипанията й.
Със сковани от гняв мускули, Дасен закрачи към пикапа, заобиколи полицейската кола и потегли на изток. Мардън го последва в непосредствена близост.
Нека кара след мен, кучия му син, каза Дасен. Той чувстваше безразсъдната глупост на постъпките си, но някаква по-дълбока движеща сила го тласкаше да прави това. Картите трябваше да бъдат разкрити. Ето, това беше истината. Разкриване на картите. Може би картите трябваше да бъдат свалени, за да дойдат необходимите отговори.
Пресече реката по един бетонен мост и между дърветата отляво зърна редиците на оранжериите. Пътят се изкачваше между дърветата нагоре. След това се озова в една покрита с шубраци местност. Храстите бяха от вида мадроне и мескит. Пътят се виеше надолу след шубраците и след това местността отново се промени. В далечината се виждаха обрасли с дървета възвишения, но между тях и пътя се простираха ниски могили, чиито върхове бяха покрити с чворести храсти, хаотично разпръснати бурени, гола сивееща земя и локви с черна вода, вода пълна със зарази, от която растенията по ниските места страняха.
Над земята се носеше усойната и задушаваща миризма на сяра.
С някакво особено чувство, сякаш бе идвал тук и преди, Дасен разбра, че това навярно са пясъчните хълмове. Отдясно видя счупена табела. Тя се поклащаше на един стълб. Следваше още една табела, наклонена под налудничав ъгъл.
Национален парк „Сенд хилс“. Обществена площадка за лагеруване.
През пясъка вървяха две еднакви бразди и водеха надясно към едно оградено място с домакинска постройка без врата в единия край и рушащи се каменни огнища, разположени по периферията. Мястото имаше влудяващо подтискащ изглед.