Вниманието му беше привлечено от шум на автомобилни гуми и двигател, идващ отляво. Мардън спря патрулната кола до него и се показа през отворения прозорец.
— Защо спирате тук, Дасен? — В гласа на Мардън имаше съвсем лека отсянка на раздразнение.
— Това е национален парк, нали? — попита Дасен. — Има ли някакъв закон, който да забранява лагеруването ми тук?
— Недейте да остроумничите, Дасен!
— Ако нямате някакво законно възражение, възнамерявам да лагерувам тук — каза Дасен.
— Тук? — Мардън махна с ръка към разрухата наоколо.
— След Сантарога това място ми се струва относително приветливо — рече Дасен.
— Какво се опитвате да докажете, Дасен?
Дасен го загледа втренчено, без да му отговори.
Мардън се върна в патрулната кола и Дасен видя белите кокалчета на ръцете му върху волана. Малко по-късно капитанът се показа и погледна свирепо към Дасен.
— Добре, господине. Това си е ваша работа.
Патрулната кола подскочи напред, заобиколи паркинга, бълвайки пясък, излезе с рев на магистралата и потегли обратно към града.
Преди да излезе навън, Дасен изчака, докато прахът се слегне. После се качи отзад в снабденото с легло отделение на колата и провери провизиите си за непредвидени случаи — боб, мляко на прах, яйца на прах, консервирани кренвирши, две шишенца с кетчуп, кутия със сироп, наполовина пълна кутия със смес за палачинки… кафе… захар… Въздъхна и седна на леглото.
В стъклото срещу него се отразяваха пясъчните хълмове и бараката с изтърканата врата. Дасен разтърка челото си. Усещаше болка зад очите си. Удареното място върху главата му пулсираше. Безмилостната светлина, огряваща сивите хълмове наоколо, го изпълни с чувство на угризение.
За първи път, откакто беше потеглил с камиона си към долината, Дасен се усъмни в правилността на действията си. Стори му се, че всички неща, които беше направил, бяха белязани със знака на безумието. Това беше някакъв лудешки танц — Джени… Мардън… Бурдо, Пиаже, Уила, Шелър, Нис… Всичко това беше лудост, но със свой собствен смисъл. Неговите сблъсъци с бедствието станаха част от някакъв величествен абсурд.
И от друга страна — колата на Джърси Хофстедър, очертаваща се някак като най-важното нещо измежду всички останали.
Стори му се, че още веднъж е потънал в езерото и сега се издигаше към себе си с жестока прямота. Онова „ние“ на Джени вече не му изглеждаше толкова ужасно. Зад него се криеше пещерата и джаспърс. То търпеливо го изчакваше да вземе решението си.
Решението си беше негово, той разбра това. Беше без значение как се отразява веществото от мъждикавата червена пещера върху психиката, решението си беше негово. То трябваше да бъде лично негово, защото в противен случай лудешкият танц щеше да загуби смисъла си.
Аз все още му се противопоставям, помисли си той. Все още се страхувам, че ще свърша с „пърхане над очите“ и стоя в преддверието на кооперацията.
Дасен слезе неспокойно от колата и се изправи сред пясъка, поглъщайки следобедната горещина. Над главата му прелетя самотна врана и то толкова близо, че той чу как вятърът прошумоля като арфа през перата й.
Дасен изпрати птицата с поглед, мислейки си, че е доста странно да види самотна врана. Тези птици не живееха поотделно. Но тази беше сама — сама като самия него.
Какво бях преди и към какво не мога да се върна, чудеше се той. Помисли си, че ако вземе решение против Сантарога, ще бъде точно като тази самотна птица, създание без себеподобни.
Знаеше, че проблемът се корени в натрапчивия импулс да направи почтен доклад за онези, които го бяха наели. От едната страна на везните беше джаспърс и яснотата на съзнанието, която се постигаше чрез него, а от другата — чувството за дълг. Всяко половинчато решение щеше да бъде форма на непочтеност, ерозия на личността. А той ревностно държеше на тази личност. Не можеше да се раздели дори и с най-малката нейна част.
Дасен разбра, че тази негова същност, видяна вече в нова светлина, по-скъпоценна от всичко, което си беше представял, сега стоварваше върху плещите му ужасяващ товар. Спомни си породеното от джаспърс безумно откровение. Това беше целия изминат път, за да стигне този връх.
В съзнанието му се оформи въпроса какво щеше да направи, ако знаеше преди. Спомените за близкото минало се спуснаха над него като мъгла и го накараха да потрепери от студ въпреки следобедната жега. Колко хубаво би било, помисли си той, ако нямах никакъв избор. Колко примамливо беше да остави това неспокойно помръдващо се в мозъка му създание да надигне древната си змийска глава и да погълне тревожните части от съзнанието му.