Той трябваше да го направи. Трябваше да направи това по същия начин, както едно дете пъха пръста си в рана. Но след като веднъж го направеше, щеше ли да успее да се върне и да разкаже цялата история на хората на Майер Дейвидсън?
Дори и да намереше търсените отговори и да решеше да направи пълен и честен доклад, Сантарога щеше ли да допусне това?
Дасен знаеше, че тук има сили, срещу които той беше като свещ, мъждукаща по време на буря.
До слуха му достигна хрущене на стъпки по пясъка, той угаси светлината, отвори вратата и надникна.
По пътя, отклоняващ се по магистралата, под светлината на звездите се приближаваше призрачна неясна фигура, жена в светла рокля или невисок мъж с палто.
— Кой е там? — извика Дасен.
— Джил!
— Джени!
Той изскочи от колата и тръгна да я посрещне.
— Мислех си, че не можеш да дойдеш тук. Ти ми каза…
— Моля те, не се приближавай повече — рече тя и спря на около десетина крачки от него.
Гласът й беше някак особен и несигурен… Дасен се поколеба.
— Джил, ако не се върнеш при вуйчо Лари, ти трябва да напуснеш долината — каза тя.
— Ти искаш да си тръгна?
— Налага се.
— Защо?
— Аз… те искат да си тръгнеш.
— Какво съм направил?
— Ти си опасен за нас. Ние всички знаем това. Можем да го почувстваме. Ти си опасен.
— Джен… смяташ ли, че мога да ти сторя нещо?
— Не зная. Просто зная, че си опасен.
— И ти искаш да си тръгна.
— Заповядвам ти да си тръгнеш.
— Заповядваш ми? — Той долови в гласа й нещо истерично.
— Джил, моля те.
— Не мога да си тръгна, Джен. Не мога.
— Трябва.
— Не мога.
— Тогава върни се при вуйчо Лари. Ние ще се грижим за теб.
— Дори ако се превърна в зомби?
— Не говори за това!
— Но е възможно, нали?
— Скъпи, ние ще се грижим за теб, каквото и да се случи!
— Грижете се за себе си.
— Разбира се, че ще го правим.
— Джени, знаеш ли, че те обичам?
— Зная — прошепна тя.
— Тогава защо правиш това с мен?
— Ние нищо не правим. — Тя плачеше, думите й излизаха през хлипания. — Ти си този, който правиш… каквото и да е онова, което правиш.
— Просто правя онова, което съм длъжен.
— Не трябва да правиш нищо.
— Ти искаш да бъда неточен… да лъжа.
— Джил, умолявам те. Заради мен… заради самия теб, върви си.
— Или да се върна при вуйчо Лари?
— О, моля те.
— Какво ще се случи с мен, ако не го направя?
— Ако наистина ме обичаш… О, Джил, не бих могла да понеса това ако… ако…
Тя спря да говори, плачеше толкова неудържимо, че не можа да продължи.
Дасен тръгна към нея.
— Джен, недей.
Джени ненадейно спря да плаче и започна да отстъпва, клатейки глава към него.
— Стой надалеч от мен!
— Джени, какво ти е?
Тя се отдръпна още по-бързо.
— Джени, престани.
Изведнъж тя се обърна и побягна надолу по пътя. Той хукна след нея, но после спря. Какъв смисъл имаше?
До слуха му достигна истеричният й крясък:
— Стой надалеч от мен! Обичам те! Стой надалеч!
Дасен остана потресен и смълчан, след това чу затръшване на врата на кола някъде откъм магистралата. Светнаха фарове и един автомобил се понесе с пълна скорост към града.
Той си спомни нежните очертания на подобното й на луна лице под звездната светлина, а очите й бяха като два тъмни отвора. Сякаш не беше лице, а маска. С хаотични мисли в главата Дасен закрачи тежко към колата. „Обичам те! Стой надалеч!“
Какво всъщност знам за Джени, запита се той.
Нищо… освен че ме обича.
Стой надалеч!
Какво се криеше зад тези думи — настояване, молба, заповед?
Този въпрос завладя съзнанието му, внасяйки нюанс на лудост. Това надминаваше характерната за влюбените безразсъдност.
„Ти си опасен. Ние знаем това.“
Сигурно го знаеха.
Когато на езерото беше изпитал онова чувство за единство с останалите, те навярно са знаели, че той представлява опасност. А ако не беше поел джаспърс, ако го беше подритнал — те щяха ли да знаят тогава?
Как щяха да узнаят в такъв случай, че ги застрашава? Това щеше да бъде върховно предателство от негова страна.
Представи си Сантарога като море от насилие, скрито зад измамно спокойствие. Подобни на богове, те бяха превъзмогнали примитивното — да. Но примитивното все още беше там и беше по-експлозивно, защото не можеше да бъде разпознато и защото го държаха притиснато като навита пружина.
Джени трябва да почувства това, помисли си той. Любовта й към него ще проясни донякъде съзнанието й.
„Стой надалеч от мен!“
Крясъкът й звучеше още в ушите му.