Именно по този начин бяха загинали другите агенти — те бяха взривили бомбата, наречена Сантарога.
В унеса му нахлуха гласове. Те идваха от другата страна на лагера оттатък пътя. Единият глас определено беше на жена. За другите два не можеше да бъде сигурен. Дасен заобиколи пикапа и погледна към усойните локви и пясъчните хълмове. Пейзажът беше наситен със сенки и звездна светлина и някак си напомняше жарава.
Сред хълмовете проблясна фенерче. Светлината се залюля и после се понесе шеметно. Около нея се очертаваха тъмни приведени фигури. Дасен си помисли за вещиците от „Макбет“. Те се спуснаха надолу по хълма, заобиколиха едно езеро и след това тръгнаха към лагера.
Дасен си помисли дали не трябва да извика. Може би се бяха загубили. По какъв друг начин трима души биха се озовали тук през нощта?
Откъм групата избухна смях, напомнящ смътно на смях на дете. След това женският глас се разнесе отчетливо в нощта:
— О, Пети! Толкова хубаво е, че си с нас.
Дасен се покашля и извика:
— Хей. — А после и по-високо: — Хей!
Светлината се насочи към него като нож. Обади се веселият мелодичен глас на жената:
— В лагера има някой.
После се чу мърморене на мъж.
— Кой е там? — попита жената.
— Летовник — отвърна Дасен. — Загубихте ли се?
— Тъкмо сме тръгнали на лов за жаби. — Това приличаше на глас на момче.
Тримата се приближиха към него.
— Доста окаяно място за лагеруване — каза жената.
Дасен разгледа приближаващите се фигури. Тази отляво със сигурност беше на момче. Стори му се, че то носеше лък и колчан със стрели. Жената държеше в ръката си дълга върлина, а на рамото й имаше някаква обемиста чанта. Мъжът носеше фенерчето и наниз с големи жаби. Те спряха до колата и жената се опря на нея, за да събуе обувката си и за да изтърси пясъка от нея.
— Ходихме до езерото — рече жената.
— Ъ-хъ! — изсумтя мъжът.
— Хванахме осем жаби — отбеляза момчето. — Мама ще ги опържи за закуска.
— Пети е луд по тия работи — каза жената. — Не можех да му откажа, особено първия ден, откакто си е вкъщи.
— Аз преминах — рече момчето. — Татко не премина, но аз успях.
— Разбирам — каза Дасен. Той разгледа човека под отразената от алуминия на колата светлина. Това беше висок, слаб и доста притеснителен мъж. Изпод плетената му шапка се подаваха кичури руса коса. Очите му бяха безизразни като парчета синьо стъкло.
Жената беше обула обувката си и сега изтърсваше другата. Тя се беше наметнала с тежко палто, с което приличаше на варел от вълниста ламарина. Беше ниска на ръст, не по-висока от рамото на мъжа, но в погледа й имаше нещо целенасочено и то му напомни за Клара Шелър от автокъщата за използвани коли.
— Бил беше първия от осем поколения в семейството си, който не го направи — отбеляза тя, докато се обуваше и връзваше връзката си. — Смятат, че това е било предизвикано от нещо в диетата на майка му преди той да се роди. Ние бяхме сгодени преди… Защо ви казвам всичко това? Не мисля, че ви познавам.
— Дасен… Джилбърт Дасен — рече той и си помисли: Ето значи как се грижат за себе си.
— Приятелят на Джени! — възкликна жената. — Виж ти.
Дасен отмести поглед към момчето. Пети. Нямаше вид да е на повече от дванайсет години и беше високо почти колкото жената. Светлината на фенерчето му докосна лицето му и той видя, че то е точно копие на лицето на мъжа, направено под индиго. Бащинството изобщо не можеше да бъде оспорвано.
— Бил, насочи светлината насам — каза жената, изричайки думите старателно и отчетливо, сякаш говореше на съвсем малко дете. — Насам, скъпи.
— Натам, татко. — Момчето насочи несигурната ръка на баща си.
— Точно така, любов моя — рече жената. — Струва ми се, че оплетох пръта в палтото си. — Тя се засуети около някаква връв встрани от нея.
— Ъх — каза мъжът.
Дасен се втренчи в него и го побиха студени тръпки от ужас. Представи си как Джени се „грижи“ за него и как децата им й помагат.
— Ето — рече жената, освобождавайки връвта, която после прикрепи към върлината. — Сега насочи светлината към земята, Бил. Към земята, скъпи.
— Надолу, татко — намеси се момчето и му помогна.
— Ние се обичаме — рече жената. Тя протегна ръка и погали мъжа по бузата.
На Дасен му се стори, че в жеста има нещо неприлично, понечи да се обърне, но не успя.
— Бил е наистина добър — каза жената.
Момчето започна да си играе с лъка, да опъва тетивата и после да я пуска.
— Какво правите тук, д-р Дасен? — попита жената.
— Аз… исках да бъда… сам за известно време. — Той се застави да я погледне.
— Е, тук човек може да се чувства наистина сам — рече тя. — Добре ли се чувствате? Някакво… пърхане… или нещо друго?