— Всичко ми е наред — отвърна Дасен и потръпна.
Момчето беше сложило стрела върху тетивата и сега размахваше лъка.
— Казвам се Мейбъл Джорик — представи се жената. — Това е съпругът ми Бил и Пети — нашият син. Пети беше… знаете, с д-р Пиаже. Току-що получи здравното си удостоверение.
— Аз преминах — рече момчето.
— Да, любов моя, ти успя. — Тя погледна към Дасен. — Другата година Пети отива в колеж.
— Не е ли малък? — попита Дасен.
— На петнайсет години — отвърна жената.
— Ъх — рече мъжът.
Момчето беше опънало лъка докрай. Върхът на стрелата проблясна по светлината на фенерчето.
Стрелата се насочваше ту наляво, ту надясно… нагоре, надолу.
Дасен неспокойно отстъпи назад, виждайки, че върхът не в една линия с гърдите му. По челото му изби пот. Почувства, че момчето излъчваше заплаха.
Дасен инстинктивно застана зад мъжа така, че да се скрие от Пети, но бащата се отмести назад и се вторачи в посока към магистралата.
— Мисля, че чува колата — каза жената. — Брат ми Джим идва да ни вземе. — Тя поклати учудено глава. — Бил има страшно добър слух, наистина.
Дасен почувства, че към него се носи нещо ужасно и падна на колене и ръце. В този момент той чу как тетивата иззвънтя, усети въздушната струя от стрелата над врата си и чу удара в страничната част на колата.
— Пети! — изкрещя жената и изтръгна лъка от ръцете му. — Какво правиш?
— Тя се изплъзна, мамо.
Дасен се изправи на крака и се втренчи в хората пред него.
— Ъх — каза мъжът.
Жената се извърна към Дасен с лъка в ръката си.
— Той се опита да ме убие — прошепна Дасен.
— Това беше злополука! — запротестира момчето.
Мъжът вдигна фенерчето заплашително.
Без да поглежда към него, жената каза:
— Насочи го към земята, скъпи. — Тя наведе фенерчето надолу и се вгледа в Дасен. — Нали не мислите…
— Това беше злополука — каза момчето.
Дасен погледна стрелата. Тя се беше забила наполовина в колата на нивото на гърдите му. Дасен се опита да преглътне, гърлото му беше пресъхнало… Злополука. Нещастен случай. Момчето си играеше с лъка и стрелата. Тя се изплъзна.
Смърт при злополука.
Какво беше това нещо, което ме предупреди, зачуди се той.
Дасен знаеше отговора. Той беше там, в съзнанието му, съвсем разбираем. Той вече познаваше модела на опасностите в Сантарога. Средствата можеха да бъдат различни, но моделът беше един и същ — нещо смъртоносно в привидно невинен контекст.
— Това беше злополука — прошепна жената. — Пети не би могъл да стори зло и на муха.
Дасен забеляза, че тя не вярва на думите си.
А имаше още нещо. Някаква тънка нишка все още го свързваше с онова характерно за джаспърс единство на съзнанията. Предупредителното известие, пристигнало по тази нишка, беше извън всякакво съмнение. Тя също го беше получила.
— Така ли? — попита Дасен. Той погледна още веднъж към забитата в колата стрела.
Жената се обърна, хвана сина си за рамото и размаха лъка срещу него.
— Искаш да се върнеш ли? — попита тя. — Това ли искаш?
— Ъх — рече мъжът, тътрейки краката си неспокойно.
— Това беше злополука — каза момчето. Очевидно беше, че едва сдържа сълзите си.
Жената се обърна към Дасен с умолителен поглед.
— Няма да кажете нищо на д-р Лари, нали?
— Да не кажа нищо? — Дасен се вторачи в нея с глупаво изражение.
— Той може… нали разбирате, да изтълкува нещата погрешно.
Дасен поклати глава. За какво говореше тя?
— Толкова е трудно — рече жената. — Като се има предвид състоянието на Бил, искам да кажа. Знаете как е там. — Тя посочи неопределено с глава. — Педантичният им начин на наблюдение, хващането и за най-малкия симптом. Толкова е трудно да имаш син там… да го опознаваш и виждаш само през часовете за посещение и… никога да не си истински сигурна преди…
— Аз съм здрав, мамо — намеси се момчето.
— Разбира се, че си здрав, любов моя. — Тя не отмести погледа си от Дасен.
Той въздъхна.
— Аз преминах — рече момчето. — Аз не съм като татко.
— Ъх — каза мъжът.
На Дасен му се плачеше.
— Няма да кажете нищо, нали? — молеше се жената.
Значи Пиаже имаше работа, с която да им се отплати тук в долината. Клинична работа… работи с деца. И това, разбира се, беше свързано с джаспърс.
— Ще ме върнат ли обратно? — попита Пети. В гласа му се долавяше страх.
— Доктор Дасен, моля ви — настояваше жената умолително.
— Беше злополука — рече Дасен, макар и да знаеше, че не беше злополука. Жената също го знаеше. Стрелата беше изстреляна за да убие. Той каза: