— Може би ще бъде по-добре, ако за известно време му вземете лъка и стрелите.
— О, не се безпокойте за това — рече тя и въздъхна дълбоко от облекчение.
На магистралата до входа на лагера спря кола.
— Ето го и Джим — каза жената. Тя се обърна и чантата на рамото й се залюля към Дасен. Той усети богатото ухание на джаспърс, идващо от чантата.
Дасен спря дясната си ръка, насочила се автоматично към чантата.
Мейбъл Джорик погледна отново към него.
— Искам да ви благодаря за проявеното от вас разбиране — рече тя. — Ако някога има нещо… — Тя се прекъсна, забелязвайки привлеченото от чантата внимание на Дасен. — Обзалагам се, че ви е замирисало на кафе — каза жената. — Искате ли?
Дасен не можа да се въздържи и кимна.
— Ето. — Тя завъртя чантата пред себе си. — Термосът е почти пълен. Сипах си само една чаша на езерото, но повечето се разля. Пети, тичай да помогнеш на баща си до колата.
— Добре, мамо. Лека нощ, доктор Дасен.
Дасен не можеше да отклони погледа си от ръцете на жената, които вадеха блестящия метален термос от чантата.
— Вземете термоса — каза жената и му го подаде. — Ще ни го върнете, когато се приберете в града. Ние живеем само на половин пряка от клиниката на „Салмън уей“.
Дасен усети пръстите си да се пристягат около вълнистите стени на термоса. Започна да трепери.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита жената.
— Аз съм… това е вторичен резултат… шок, предполагам — рече той.
— Сигурно. Толкова съжалявам. — Тя мина зад Дасен, отиде до колата и отчупи стърчащата стрела. — Ще дам това на Пети за да му напомня колко внимателен трябва да бъде.
Дасен отклони вниманието от термоса и погледна към пътеката през пясъка. Пети и баща му бяха почти на средата на пътя до магистралата. Фаровете на колата бяха издълбали блестяща фуния в мрака. Изсвири клаксон.
— Ако сте сигурен, че сте добре — рече жената, — по-добре да тръгвам. — Тя погледна към пикапа и после още веднъж към Дасен. — Ако някога се появи нещо, което можем да направим…
— Аз ще… ще ви донеса термоса веднага щом мога — каза Дасен.
— О, не бързайте. Въобще не бързайте. — Тя се загърна добре с палтото и тръгна с тежки стъпки към магистралата. След около двайсетина крачки спря и се обърна. — Беше наистина много мило от ваша страна, д-р Дасен. Няма да забравя това.
Дасен ги наблюдаваше, докато колата потегли обратно към града. Преди тя да се изгуби от поглед, той се прибра в пикапа, разви капачката на термоса и си наля чаша горещо кафе.
Докато вдигаше чашата, ръцете му трепереха.
Цялото време и материя бяха сведени до този миг, тази чаша и тази обгръщаща го и ухаеща на джаспърс пара. Дасен пресуши чашата.
Усещането, което изпита, приличаше на разпръскване на лъчи от точица в стомаха му, голяма колкото топлийка. Дасен потърси пипнешком леглото си и се загърна в спалния чувал. Почувства се безкрайно отчужден, той беше някакво преходно създание. Съзнанието му се движеше из плетеница от огнени мрежи.
Тук цареше ужас. Опита се да се отдръпне, но мрежите го задържаха. Къде е личността, която някога бях, помисли си той. Опита се да се придържа към нещо, което му беше донякъде познато, нещо, което можеше да отъждестви със себе си. Убягваше му самата идея за личност. Тя се превърна в символ с формата на ухо — според тълкуванието му това беше собственото му работещо съзнание.
За кратък миг той усети, че е стъпил на здрава почва, това беше една същностна относителна истина, с помощта на която той можеше да взима решенията си и да оправдава постъпките си. Дасен отвори очи. Под отразената бледа светлина на звездите в купето той видя нещо да проблясва на стената и разбра, че това е острието на стрелата на Пети.
Ето я — относителната истина: острие на стрела. Тя се беше зародила и после беше замряла.
Всичко, което има начало, има и край, каза си той.
В този момент в съзнанието му нещо се размърда, това беше подслонилото се там древно създание, поглъщачът на мозък. Сън, каза си Дасен. В него имаше някакво спящо същество. То отказваше да се събуди. Беше безкрайно и кръгообразно. Той се просна в периферията му.
Дасен спеше.
ДЕСЕТ
Светлината на зората го събуди. Кафето в термоса беше загубило аромата си на джаспърс, но той отпи от него, за да облекчи пресъхналото си гърло.
Трябва да има нещо като училище, помисли си той. Пансион… с часове за посещение. Нещо, което ще носи отличителните белези на Сантарога. Нещо, което ще бъде повече от училище.
Погледна към термоса. Беше празен. Усещаше върху езика си горчивия вкус на съдържанието му, напомнящ за слабостта му от миналата нощ. Джаспърс го беше потопил в кошмари. Спомняше си някакви стъклени къщи, които се разбиваха с трясък и се сгромолясваха около него… писъци.