Стъклена къща, помисли си той. Оранжерии.
В мозъка му се вряза шум на приближаваща се кола. Дасен излезе навън. Утринният въздух беше студен. По пътя сред пясъците подскачаше зелен шевролет, идващ към него. Стори му се познат. Тази кола или беше на Джърси Хофстедър или беше неин двойник.
Тогава той видя едрата побеляла жена зад волана и я позна. Това беше майката на Сам Шелър — Клара, търговка на коли.
Тя спря до Дасен и излезе откъм неговата страна.
— Казаха ми, че сте тук и слава богу, че е така — рече тя. Клара гледаше Дасен, а в ръцете си държеше съд с похлупак.
Дасен погледна колата.
— Дошла сте чак тук за да се опитате да ми продадете колата отново ли? — попита той.
— Колата? — Клара се обърна и я погледна, сякаш тя се беше озовала тук с помощта на някаква магия. — А, колата на Джърси. Ще имаме достатъчно време и за това… по късно. Донесох ви малко лекарство за махмурлук. — Тя му подаде съда.
Дасен се поколеба. Защо пък трябва да му носи нещо?
— Пети е мой внук — каза тя. — Мейбъл, дъщеря ми, ми разказа колко мил сте бил миналата нощ. — Клара хвърли поглед към забитото в колата на Дасен парче от стрела и после заговори отново: — Хрумна ми, че може би проблемът ви е в това, че не разбирате колко много ние искаме да бъдете един от нас. Донесох ви от моето задушено с кисел крем… и с много джаспърс.
Тя му поднесе купата.
Дасен я пое. Ръцете му се докоснаха до топъл гладък порцелан. Той подтисна безразсъдния импулс да пусне купата и да я разбие. Изведнъж се уплаши. Дланите му се изпотиха и съдът започна да се пързаля.
— Хайде, изяжте го — рече тя. — Това ще ви стигне за целия ден.
Не трябва да го правя, каза си Дасен.
Но това беше глупаво. Жената просто беше мила и загрижена… тя беше баба на Пети. Сещайки се за момчето, споменът за инцидента от миналата нощ нахлу в съзнанието му като придошла река.
Училище… наблюдение… джаспърс…
Откъм зеления шевролет се чу сърдито ръмжене и това отклони вниманието му. На предната седалка се появи граничарско коли на бели и черни петна със сива муцуна и после скочи на пясъка. Кучето стъпваше, понасяйки болките на възрастта си. То се приближи до Клара и подуши токчетата й.
Тя протегна ръка и го погали по главата.
— Доведох Джимбо — рече Клара. — Той вече не излиза често сред природата. Почти на трийсет и пет години е и мисля, че ослепява. — Тя се изправи и кимна към купата в ръцете на Дасен. — Хайде, яжте.
Но Дасен беше очарован от кучето. Трийсет и пет години? Това се равняваше на повече от сто години при хората. Той остави купата на стълбите, водещи към спалното помещение и се загледа в кучето. Джимбо. Тя каза, че той ослепява, но в очите му се четеше същата онази характерна за джаспърс обезпокоителна прямота, която виждаше в очите на всички хора.
— Обичате ли кучетата? — попита Клара Шелър.
Дасен кимна.
— Наистина ли е на трийсет и пет?
— През пролетта ще направи трийсет и шест… ако изкара дотогава.
Джимбо тръгна полека към Дасен, доближи сивата си муцуна до лицето му и го подуши. Очевидно удовлетворен, той се сви пред стълбите, въздъхна и се загледа в пясъчните хълмове.
— Ще ядете ли или не? — попита Клара.
— По-късно — отвърна Дасен. Спомни си какво си беше помислил за колата на Джърси Хофстедър — ключът към Сантарога. Дали колата беше ключа, зачуди се той. Или може би тя беше просто символ? Кое беше същественото нещо — колата или символът?
Клара забеляза, че вниманието му е привлечено от колата и каза:
— Ако желаете да я купите, цената е все още шестстотин и петдесет долара.
— Бих искал да я покарам — рече Дасен.
— Сега?
— Защо не?
Тя погледна купата до стъпалата и каза:
— Задушеното ще изстине… и нали знаете, джаспърс има ограничен период на действие.
— Вчера вечерта изпих кафето на дъщеря ви — каза той.
— Никакви… последствия ли няма?
Това беше въпрос от практическо естество. Дасен се зае да изучава физическите си усещания — болката в главата заглъхваше, рамото му беше минало почти напълно… малко стаен гняв за стрелата на Пети, но нямаше нищо, което да не мине с времето.
— Чувствам се добре.
— Това е хубаво! Справяте се — каза тя. — Джени каза, че ще се справите. Добре. — Клара махна с ръка към шевролета. — Да се поразходим по магистралата и после ще се върнем. Вие карайте. — Тя седна на дясната седалка и затвори вратата.